Смъртта като изкуство

— Какво ще кажете вие за това? — завърши разказа си Владимир Игоревич. — Че заради този скандал Малашченко може да се е опитал да убие Лев Алексеевич? Пълни глупости!

Да, наистина всичко това приличаше именно на глупости, и то именно пълни. Но въпреки всичко някой се бе опитал да убие художествения ръководител Богомолов!

Внезапно Настя изпита незнайно откъде взело се раздразнение. Нима Бережной бе пробудил у нея такова неприятно чувство? Тя се вслуша в себе си и в този момент чу нежно прозвъняване. Ето, това е! Именно този периодично разнасящ се звук я дразнеше — на телефона на Антон постоянно се получаваха есемеси. Вече е ясно защо той слуша толкова невнимателно, сигурно го преследват мацки, за тях мисли. Естествено, за какво друго може да мисли такъв красавец с костюмче. Затова, значи, постоянно поглежда часовника си — разбрал се е с гаджето да се чуят в определен час и тя сега го бомбардира със съобщения, а той е нервен и мечтае за сладките минути на нежната среща. Да, хубав колега й пробутаха…

— Имам към вас още два въпроса — каза Настя и затвори бележника си.

— Кажете първия — радушно отвърна Бережной.

— Непрекъснато ме измъчва любопитство каква е тази схема на стената ви.

— Тази ли? — Бережной се обърна и посочи разчертания лист. — Това е така нареченият „паралел“. В първата колонка е написано заглавието на спектакъла, а във втората — спектаклите, в които не са заети артистите, играещи в спектакъла от първата колонка.

— За какво е нужно това?

— За да се знае кои спектакли в кой ден може да се играят на две сцени едновременно, много е удобно, особено когато се планират гастроли.

— А в третата колонка какво е записано?

— В третата са спектаклите, които може да се играят и на трета сцена, ако възникне такава необходимост. Тази колонка аз наричам не „паралел“, а „трилел“. Отговорих ли на въпроса ви?

— Абсолютно.

— Тогава дайте второто, за което искахте да попитате.

— Къде можем да се настаним? Предстои ни много работа в театъра. И с хората трябва да разговаряме, и записи да правим, и да обсъждаме събраната информация. Нещо като щаб. Ще се намери ли такова помещение за нас?

— Да вървим — кимна Бережной.

Те отново тръгнаха по дългите коридори, в които Настя моментално се оплете и разбра, че по никакъв начин няма да намери обратния път. Директорът вървеше напред, Настя и Антон — след него, и Настя видя как Сташис извади от джоба си мобилния телефон и в движение прегледа получените съобщения. По лицето му така и не разбра зарадва ли се той, или се огорчи, задето е пропуснал нещо важно. Уловил погледа й, Антон само леко се усмихна, но нищо не каза.

В края на краищата излязоха във фоайето пред партерните ложи и Бережной отвори пред тях висока масивна врата, на която грееше табелка: „Художествен ръководител Л. А. Богомолов“.

— Ето ви ключа — каза директорът, — настанявайте се, кабинетът е на ваше разположение. Само че тук не може да се пуши. Когато тръгвате, предайте ключа си на дежурния.

— Така стоят нещата, общо взето — тъжно заключи Гарванът, след като завърши доклада си. — Не останах да гледам повече, защото бях изпълнил основната задача, проверих за татенцето, както и за бабчето ти.