Смъртта като изкуство

— Разбира се — кимна Бережной, — постоянно се случват, но те са дребни, като във всеки театър и изобщо във всеки колектив. Не са такива, заради каквито хората се убиват един ДРУГ.

— Какви са например?

— Ами… отнесен ключ от гримьорна, пиронче, забито в обувка, подмяна или изобщо скриване на реквизит…

— Момент — спря го Настя. — Моля, разкажете ми по-подробно за всеки конфликт от изброените. Аз за пръв път съм в театър, не се учудвайте, ако много неща ми се сторят неразбираеми.

Бережной се усмихна и весело поясни, че една актриса, за да напакости на друга, отнесла след спектакъл ключа от общата им гримьорна със себе си, а не го оставила при разпоредителите долу, както гласят правилата за вътрешния ред.

— Спектакълът ще започне след трийсет минути, а ключа го няма. И не се знае къде се намира. А актрисата трябва да се преоблече, да се гримира. Докато търсехме ключа или дубликат, минава време, тя трябва да излезе на сцената след три минути, а не е готова. Гардеробиерите й навличаха костюма буквално в движение, зад кулисите й закопчаха последното копче, а тя така и не успя да се гримира и през цялото първо действие мислеше само колко зле изглежда — нямаше фон-дьо-тен на лицето, грим на очите, червило на устните, не беше сресана както трябва. И най-важното: във второ действие не можеше да излезе с принципно друго лице, сюжетът не го позволяваше. И така доигра спектакъла — осъзнавайки колко е грозна. Ядът и невъзможността да се концентрира преди първото излизане си казаха думата… Изобщо, този ден актрисата игра лошо, така че пакостта напълно успя. А другата актриса, която бе отнесла ключа, на другия ден изглеждаше изненадана, биеше се в гърдите и се кълнеше, че не го е направила нарочно и че се чувства ужасно виновна.

Имахме случай, когато един актьор беше забил пиронче в сценичната обувка на друг актьор. Беше го забил много внимателно, така че на пръв поглед да не личи, обаче острието да стърчи и да наранява стъпалото до кръв. Направил това точно преди спектакъла, когато костюмите и обувките са, както се казва, „заредени“, тоест актьорът е облякъл костюма в гримьорната, а обувките стоят зад кулисите и той ги обува непосредствено преди излизането си на сцената. И така, отива той зад кулисите две минути преди излизането, стои си спокойно, разменя си шеги с помощник-режисьора, после в последната секунда бързо напъхва краката си в обувките и излиза. При всяка крачка сълзи бликат от очите му от болка. Но какво да прави? Не може да не излезе — на сцената вече са му подали реплика. Трябва да доиграва, няма начин. Можете да си представите колко леко и вдъхновено е играл!