Прагът на вечността [bg]

„Тъкмо навреме“, рече си той.

Полицаят размахваше палката, обаче разговаряше дружелюбно с ухиления мъж с бокса.

После Джордж видя още трима полицаи. Бяха успокоили тълпата, но за раздразнение на Джордж, не правеха нищо повече. Държаха се, все едно не е извършено престъпление. Бъбреха си небрежно с метежниците, които явно им бяха приятели.

Двамата магистрални патрули седяха на местата си и изглеждаха объркани. Джордж предполагаше, че задачата им е да шпионират участниците в Похода и не са допускали, че ще станат жертви на насилието на тълпата. Бяха принудени да вземат страната на участниците в Похода за самозащита. Може би щяха да се научат да виждат нещата от нова гледна точка.

Автобусът тръгна. През предното стъкло Джордж видя как един полицай изтиква хората от пътя, а друг маха на шофьора да продължава. Вън от автогарата една патрулна кола тръгна пред автобуса и го поведе по пътя извън града.

Джордж се почувства малко по-добре.

— Май се измъкнахме — каза той.

Мария се изправи, видимо невредима. Извади носната кърпичка на Джордж от джоба на сакото му и нежно попи лицето му. Белият памук стана червен от кръв.

— Противна драскотинка — каза тя.

— Ще оцелея.

— Обаче няма да си толкова хубав.

— Хубав ли съм?

— Беше, но сега…

Този миг нормалност не трая дълго. Джордж хвърли поглед назад и видя дълга редица пикапи и леки коли, които следваха автобуса. Като че бяха пълни с крещящи мъже.

— Не се измъкнахме — простена той.

— Във Вашингтон, преди да се качим в автобуса, ти говореше с един бял младеж — каза Мария.

— Джоузеф Хюго. От харвардския юридически факултет. Защо?

— Мисля, че го видях тук, в тълпата — отговори Мария.

— Джоузеф Хюго? Не. Той е на наша страна. Трябва да грешиш.

Но Хюго е от Алабама, спомни си Джордж.

— Има изпъкнали сини очи — каза Мария.

— Ако е с тълпата, значи през цялото време се е преструвал, че поддържа гражданските права… докато ни е шпионирал. Той не може да е доносник.

— Не може ли?

Джордж пак погледна назад.

На границата на града полицейският ескорт зави и се върна, но не и останалите коли.

Хората в тях викаха така силно, че се чуваха над звука на всички двигатели.

Отвъд предградията, на един дълъг самотен участък от Магистрала 202, две коли задминаха автобуса, после забавиха и принудиха шофьора да натисне спирачките. Той опита да подмине, обаче те се движеха на зигзаг и блокираха пътя му.

Кора Джоунс беше пребледняла и трепереше. Стискаше найлоновата чанта като спасителен пояс.

— Съжалявам, че Ви замесихме в това, госпожо Джоунс — каза Джордж.