Прагът на вечността [bg]

— Във Вашингтон не вземат на работа много чернокожи адвокати — печално съобщи тя на Джордж. — Навярно ще остана в Чикаго и ще постъпя в кантората на баща ми.

Оттатък пътеката срещу Джордж седеше бяла жена на средна възраст с палто и шапка. Държеше в скута си голяма бяла найлонова чанта. Джордж й се усмихна и каза:

— Прекрасно време за пътуване с автобус.

— Отивам при дъщеря ми в Бирмингам — рече жената, макар Джордж да не я беше питал.

— Колко хубаво. Аз съм Джордж Джейкс.

— Кора Джоунс. Госпожа Джоунс. Дъщеря ми трябва да роди до седмица.

— Първото си дете?

— Третото.

— Е, ако не възразявате, изглеждате твърде млада за баба.

Тя промърка от удоволствие.

— Аз съм на четиридесет и девет години.

— Никога не бих се досетил!

Един автобус на Грейхаунд, който се движеше в обратната посока, премигна с фаровете и автобусът на Похода забави и спря. Един бял мъж приближи прозореца на шофьора и Джордж го чу да казва:

— Събрала се е тълпа на автогарата в Анистън — шофьорът отговори нещо, което Джордж не можа да чуе. — Просто внимавай — рече мъжът на прозореца.

Автобусът потегли.

— Какво значи тълпа? — тревожно попита Мария. — Може да са двадесет души, може да са хиляда. Може да са комитет по посрещането или гневна тълпа. Защо не ни каза повече?

Джордж предположи, че раздразнението й прикрива страх.

Спомни си думите на майка си: „Просто толкова се боя, че ще те убият“. Някои хора от движението казваха, че са готови да умрат за каузата на свободата. Джордж не беше сигурен, че е готов да стане мъченик. Имаше толкова много други неща, които искаше да направи; например да спи с Мария.

След минута влязоха в Анистън, градче като всички други в Юга: ниски постройки, улиците под прав ъгъл, прашно и горещо. Покрай пътя се бяха наредили хора като на парад. Мнозина бяха хубаво облечени, жените с шапки, децата измити, несъмнено бяха ходили на църква.

— Какво очакват да видят, хора с рога ли? — попита Джордж. — Ето ни и нас, народе, истински негри от Севера, имаме си обуща и всичко останало. — Говореше, все едно се обръща към хората, макар че само Мария можеше да го чуе. — Дойдохме да ви вземем пушките и да ви научим на комунизъм. Къде ходят да плуват белите момичета?

Мария се позасмя.

— Ако можеха да те чуят, нямаше да разберат, че се шегуваш.

Всъщност Джордж не се шегуваше, по-скоро беше като да си свирука на минаване през гробища. Опитваше се да не обръща внимание на свития от страх корем.

Автобусът зави и влезе в автогарата, която беше странно пуста. Сградите изглеждаха затворени и заключени. На Джордж това му се стори зловещо.

Шофьорът отвори вратата на автобуса.

Джордж не забеляза откъде се появи тълпата. Внезапно всички наобиколиха автобуса. Бяха бели мъже, някои в работни дрехи, други в неделни костюми. Носеха бейзболни бухалки, метални тръби и железни вериги. И крещяха. Повечето беше неясно, но Джордж чу и някои думи на омраза, включително Зиг хайл!