Позитронният човек

Все пак остави нещата както си бяха. Достатъчно добре познаваше баща си, за да разбере, че той мисли по нейния въпрос и като му дойде времето, ще го реши.

Пристигна още един гост — Джон Файнголд, адвокатът на Сър. Офисите на неговата фирма бяха в Сан Франциско, където все още много хора предпочитаха да живеят, въпреки общата тенденция през този век към децентрализация на градовете. След съвсем кратко пътуване от Сан Франциско се стигаше до дивия бряг, където живееха Мартинови, но посещенията на Файнголд бяха почти събитие. И затова малката Мис съобрази, че поводът трябва да е специален.

Файнголд беше добродушен белокос мъж с цветущо розова кожа, кръгло коремче и топла, дружелюбна усмивка. Предпочиташе старомодния стил в облеклото, а краищата на контактните му лещи бяха оцветени в яркозелено — нещо толкова рядко срещано напоследък, че Малката Мис едва се удържаше да не прихне, щом го видеше. Налагаше се Сър да я стрелка със суров поглед, ако усетеше напиращия смях в присъствие на адвоката.

Файнголд и Сър се настаниха пред камината в големия централен салон и Сър му показа малък инкрустиран плакет, изработен от Ендрю преди няколко дни.

Адвокатът кимна. Обръщаше предмета в ръцете си, потърка одобрително полираната повърхност и го въртеше под различни ъгли спрямо светлината.

— Прекрасно — оцени го той накрая. — Извънредно фина изработка. Твоят робот ли го направи?

— Да. Как позна?

— Чувал съм да говорят. Джералд, за никого не е тайна, че си имаш робот-майстор в дърводелството.

Сър погледна Ендрю, застинал в тъмния ъгъл.

— Чу ли, Ендрю? Известен си в цяла Калифорния… Но в едно грешиш, Джон. Ендрю не е просто майстор-занаятчия. Без преувеличение той е изявен художник.

— Истина е — съгласи се Файнголд. — Това е подходящата дума. Чудесна творба.

— Искаш ли да я притежаваш? — попита Сър.

Очите на Файнголд се разшириха учудено.

— Предлагаш ли ми я, Джералд?

— Може би. Зависи колко си готов да платиш.

Файнголд изпръхтя, сякаш Сър го мушна с пръст в ребрата. Отпусна се рязко назад и започна да се намества внимателно, така че не отговори веднага. После се обади с напълно променен глас:

— Не знаех, че напоследък имаш финансови злополуки, Джералд.

— Нямам.

— Но тогава… извини ме, ако ти се струвам пообъркан… защо искаш да…

Гласът му замря.

— Да ти продам това малко украшение? — довърши Сър вместо него.

— Да. Да го продадеш. Знам, че си раздал много от произведенията на Ендрю. Хората разправят, че просто е невъзможно да дойдат тук и да не им предложиш нещо. Виждал съм някои от подаръците. Никога не е ставало дума пари да минават от ръце в ръце, прав ли съм? А сега — като оставим настрана факта, че не съм колекционер на дърворезба, колкото и да е хубава — ти ме смайваш, като ме питаш искам ли да я купя! Защо? Твърде силно се съмнявам, че имаш някаква особена причина да искаш от мен пари за нещо, което другите са получили безплатно, още повече, че ти едва ли имаш нужда от тях. Току-що го потвърди. Както и да е, колко ще получиш за подобен предмет? Петстотин долара? Хиляда? Ако е вярна представата ми за твоето богатство, Джералд, какво означават за тебе петстотин долара, или дори хиляда?