Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Глава 7
Значи брат й е на Марс, майка й е наркоманка, а вторият й баща е брутален убиец. Ексцентричните разкази на Лейлъни бяха интересна тема за разговор по време на вечеря, си каза Мики. Но въпреки че понякога животът в дом „Дженива“ можеше да бъде доста странен и че от безмилостния горещ август хората бяха загубили трезвия си разум, историите на момичето отбелязваха нов рекорд на ирационалност в тази каравана. Тук, където екстравагантността и чудатостта опасно се приближаваха до истинската лудост.
— Ти кого викаш е убил баща ти? — попита тя въпреки мислите си, съгласна да играе интересната игра на Лейлъни, дори само защото така беше по-забавно, отколкото да си говорят за неуспешния й ден в търсене на работа.
— Да, скъпа, кого е очистил? — попита и леля Джен с интерес. Сигурно обърканата й психика от реални преживявания и филмови фантазии й помагаха да приеме измислиците в стил Хичкок или Спилбърг с по-малко скептицизъм, отколкото Мики.
Без изобщо да се замисли, Лейлъни отвърна:
— Четири възрастни жени, трима възрасти мъже, трийсетгодишна майка на две деца, богат собственик на гей клуб в Сан Франциско, седемнайсетгодишна футболна звезда от колежански отбор в Айова и шестгодишно момче в инвалидна количка недалеч оттук, в едно градче, наречено Тъстин.
Прецизността на отговора ги озадачи. Колкото и да не й се искаше, Мики трябваше да признае, че Лейлъни явно казва истината.
Вчера в двора, когато Мики предупреди момичето да не си измисля фантасмагории за майка си, Лейлъни й беше отвърнала: „Не бих могла да си измисля нещо толкова странно и откачено“.
Но пък втори баща, който е убил единайсет души? Който е убивал възрастни жени и дете в инвалидна количка?
Макар инстинктът да й подсказваше, че момичето не лъже, разумът и логиката й настояваха, че всичко звучи прекалено фантастично, за да е истина.
— Ако е убил всичките тези хора, как тогава се разхожда още на свобода? — попита Мики.
— Интересно, нали? — отвърна момичето.
— Не само интересно, невъзможно е.
— Доктор Смърт казва, че в момента живеем в епохата и културата на смъртта. Затова хората като него са новите герои.
— Какво означава това?
— Не мога да обясня думите му. Само ги цитирам.
— Изглежда като един наистина лош и страшен човек — каза леля Джен, сякаш Лейлъни беше описала не убиец, а някакъв дребен хулиган.
— Аз лично не бих го поканила на вечеря. Между другото, той не знае, че съм тук. Не би ми разрешил, но тази вечер има работа.
— По-скоро бих поканила Сатаната — отвърна Дженива. — Ти винаги си добре дошла тук, Лейлъни, но той по-добре да не прекрачва прага на тази къща.
— Няма. Не обича много хората, освен ако не са мъртви. Не е от тези, дето биха те заговорили на улицата. Но ако случайно се натъкнеш на него, не го наричай Престън или Мадок. Напоследък доста се е променил и пътува под името Джордан — „викай ми Джори“ — Банкс. Ако го назовете с истинското му име, ще разбере, че съм го издала.
— Не бих разговаряла изобщо с него — каза Дженива. — След всичко, което чух току-що, по-скоро бих го зашлевила.
Преди Мики да продължи да разпитва за още подробности, Лейлъни смени темата:
— Госпожо Ди, ченгетата хванаха ли престъпника, който ограби магазина ви?
Дженива сдъвка последната хапка от сандвича си и отвърна:
— От полицията нямаше никаква полза, скъпа. Трябваше сама да го издиря.
— Толкова дръзко! — Лицето на Лейлъни грейна от вдъхновение. Въпреки коефициента й на интелигентност, хлапашкото остроумие и впечатлението за начетеност момичето беше запазило и някои детински черти. — Но как сте могли да сторите нещо, което ченгетата не са?
Докато Мики палеше трите свещи в средата на масата, леля Джен отвърна:
— Обучените детективи не могат да се състезават с една побъркана жена, ако тя е решителна и крава.
— Колкото ида си корава, все пак подозирам, че си мислиш за някой филм с Ашли Джъд, Шарън Стоун или може би Пам Гриър — каза Мики.
Дженива се наведе заговорнически над масата и прошепна на Лейлъни:
— Открих копелето в Ню Орлийнс.
— Та ти никога не си ходила в Ню Орлийнс — напомни й Мики.
Леля й се намръщи.
— Май беше в Лас Вегас.
След като запали свещите, Мики изгаси клечката кибрит.
— Това не са истински спомени, лельо Джен. Отново се връщаш към филмите.
— Така ли? — Дженива остана наведена над масата. Трептенето на пламъците на свещите огряваше неравномерно лицето и очите й. Объркването, изписано на лицето й, остана обаче скрито за светлината. — Но, мила, помня го толкова ясно… удовлетворението, което изпитах, когато го застрелях.