Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
Те се огледаха. Хората още ги наблюдаваха, главно поради крясъците на Хедуиг.
— Според мен по-добре да отидем да чакаме при колата — предложи Хари. — Привличаме твърде много внима…
— Хари! — каза Рон, а очите му блеснаха. — Колата!
— Какво?
— Можем да излетим с нея до „Хогуортс“!
— Ама нали…
— Изпуснахме влака, нали така? А трябва да стигнем до училището. Дори на невръстни магьосници е позволено да си служат с магия, ако наистина са в извънредно положение — алинея деветнайсет или нещо такова от Закона за ограничаване на не знам какво си…
Паниката на Хари премина в радостна възбуда.
— Можеш ли да летиш с нея?
— Без проблем — отвърна Рон и завъртя количката към изхода.
— Хайде, давай, ако побързаме, ще можем да следваме експрес „Хогуортс“.
И те забързаха през тълпата от любопитни мъгъли, напуснаха гарата и се върнаха там, където в една странична алея беше паркиран старият „Форд Англиа“.
Рон отвори бездънния багажник с няколко почуквания на пръчката си. Двамата наместиха обратно куфарите си, поставиха кафеза на Хедуиг на задната седалка и се качиха отпред.
— Виж да не ни гледа някой — каза Рон и запали двигателя пак с почукване на пръчката си.
Хари подаде глава през прозореца — по магистралата напред тътнеше усилено движение, но тяхната улица бе празна.
— Всичко е чисто — каза той.
Рон натисна малко сребристо копче на таблото и автомобилът заедно с тях самите стана невидим… Хари усещаше как вибрира седалката под него, чуваше равния шум на двигателя, усещаше ръцете си върху коленете и очилата върху носа си, но от него не би могло да се види нищо друго, освен две очи, които се носеха над една кална улица, пълна с паркирани коли.
— Пълен напред! — чу се гласът на Рон отдясно.
Земята и мръсните сгради от двете страни потънаха, изчезвайки от поглед, докато колата се издигаше. След няколко секунди цял Лондон, обгърнат в дим и светлини, остана под тях.
После нещо изпука и колата, Хари и Рон се появиха отново.
— О, не! — извика Рон, докато натискаше копчето за невидимост. — Повредило се е…
Тогава и двамата се заеха да го натискат. Колата пак стана невидима. После отново се появи.
— Дръж се! — викна Рон и натисна с всичка сила газта. Врязаха се право в къделите от облаци и всичко наоколо стана сиво и влажно.
— Сега какво? — попита Хари, като примигваше в непрогледната гъстота, обгръщаща ги от всички страни.
— Трябва да видим влака, за да знаем в коя посока да се движим — каза Рон.
— Слез пак ниско… ама бързо…
Те се спуснаха отново под облаците и се завъртяха на седалките си, взирайки се надолу към земята.
— Виждам го! — провикна се Хари. — Ей го там отпред.
Експрес „Хогуортс“ се виеше пред тях като алена змия.
— Посоката му е на север — съобщи Рон, като погледна компаса на таблото. — Добре, трябва само да проверяваме горе-долу на половин час… Дръж се!
И те пак се врязаха в облаците. Минута по-късно се озоваха сред ослепително ярка слънчева светлина.
Това беше съвсем различен свят. Гумите на колата едва докосваха морето от пухкави облаци, а небето бе сияеща и безкрайна синева под ослепително бялото слънце.
— Сега трябва да внимаваме само за самолети — каза Рон.
Двамата се спогледаха, разсмяха се и дълго не можаха да спрат.
Сякаш бяха попаднали в приказен сън. „Това е най-прекрасният начин да се пътува“, помисли си Хари — покрай кулите и спиралите от снежни облаци, в кола, изпълнена с гореща и ярка слънчева светлина, с пълен пакет карамелени бонбони в жабката и мисълта за завистта по лицата на Фред и Джордж при вида на мекото им и величествено приземяване върху широката поляна пред замъка „Хогуортс“.
Те редовно следяха движението на влака, докато летяха все по на север и по на север, а всяко гмурване извън облаците им разкриваше различна гледка. Скоро Лондон остана далеч зад тях, отстъпвайки на подредени зелени ниви, които на свой ред бяха заменени от просторни морави тресавища, селца с църквички като играчки и един голям град, който жужеше от коли като пъстър мравуняк.
След няколко безсъбитийни часа Хари трябваше да признае, че вече не му е толкова забавно. От карамелените бонбони бяха ожаднели ужасно, а нямаше какво да пият. Двамата бяха свалили пуловерите си, но фланелката на Хари лепнеше на гърба му, а очилата се смъкваха по изпотения му нос. Фантастичните форми на облаците вече не му правеха впечатление и той си мислеше с носталгия за влака долу, където можеше да се купи леденостуден сок от тиква, който една пълничка вещица разнасяше на количка. Ех, защо не бяха успели да стигнат до перон Девет и три четвърти!