Хари Потър и стаята на тайните

— Разпределителната церемония свърши — каза професор Макгонъгол. — Сестра ти също е в „Грифиндор“.

— Ооо, чудесно! — каза Рон.

— А като говорим за „Грифиндор“… — започна остро професор Макгонъгол, но Хари я прекъсна:

— Професоре, когато взехме колата, срокът още не беше започнал, така че… Така че „Грифиндор“ всъщност няма да бъде лишен от точки, нали? — завърши той, гледайки я умолително.

Професор Макгонъгол го прониза с остър поглед, но той беше сигурен, че е готова да се усмихне. Във всеки случай устните й вече не изглеждаха така тънки.

— Няма да отнемам точки от „Грифиндор“, но вие и двамата ще бъдете наказани с допълнителен труд.

Хари не очакваше да се отърват така леко. И какво от това, че Дъмбълдор щеше да пише на семейство Дърсли? Те просто щяха да останат разочаровани, че Плашещата върба направо не го е размазала.

Професор Макгонъгол отново вдигна пръчката си и я насочи този път към бюрото на Снейп. Нещо пукна и се появиха голямо блюдо със сандвичи, две сребърни чаши и кана леден сок от тиква.

— Нахранете се тук и отивайте направо в спалното крило — поръча им тя. — Аз също трябва да се върна на празненството.

Когато вратата се затвори зад нея, Рон подсвирна тихо и продължително.

— Мислех, че с нас е свършено — каза той, грабвайки сандвич.

— И аз — каза Хари и направи същото.

— Ама и ние имахме един късмет! — фъфлеше Рон с пълна с пиле и шунка уста. — Фред и Джордж трябва да са летели с тая кола поне пет-шест пъти и никакъв мъгъл не ги е видял. — Той преглътна и отново отхапа голяма хапка. — Ама защо всъщност не можахме да минем през бариерата?

Хари вдигна рамене.

— От сега нататък трябва да си отваряме очите за всичко — каза той и жадно отпи от тиквения сок. — Така ми се щеше да можем да отидем горе на празника…

— Тя не искаше да правим впечатление — каза Рон мъдро. — За да не решат другите, че е много хитро да пристигнеш с летяща кола.

Когато бяха погълнали колкото сандвичи можаха, защото блюдото непрекъснато се допълваше само, те станаха и напуснаха кабинета, за да поемат по познатия път към кулата на „Грифиндор“. Замъкът беше утихнал — празненството сигурно беше свършило. Те вървяха покрай мърморещи портрети и скърцащи брони и се изкачиха по тесните каменни стълби. Най-сетне стигнаха коридора, където в портрет с маслени бои на една много дебела жена с розова копринена рокля бе скрит тайният вход за кулата.

— Паролата? — попита ги Дебелата дама, като се приближиха.

— Ъъъ… — замънка Хари, почесвайки се по главата.

Те не знаеха паролата за новата учебна година, тъй като още не се бяха видели с никой от префектите на „Грифиндор“, но получиха помощ почти начаса. Чуха зад гърбовете си забързани стъпки и като се обърнаха, видяха Хърмаяни да се втурва към тях.

— А, ето ви и вас! Къде бяхте досега? Ама че нелепи слухове! Някой каза, че са ви изключили, защото сте катастрофирали с летящ автомобил.

— Е, не са ни изключили — увери я Хари.

— Да не искате да ми кажете, че сте долетели дотук? — попита Хърмаяни строго почти като професор Макгонъгол.