София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Стражата беше още малочислена и по тия часове рядко се съзираше стражар по улиците. Самите стражари бяха боязливи, несигурни за утрешния ден и предпочитаха често да не забелязват такива дребни работи. А главното — знаят ли на кого ще попаднат? Ами ако е някой големец или роднина на големец? Тогава всеки се заканваше: „Утре ще ти смъкна пагоните!“
Самите стражари предпочитаха често да не забелязват…
Бих извършил опущение да не спомена нещо за столичната пожарна команда, за нейния шеф Спиро Костов и за неговите „тулумбаджии“. Казармата им беше в едно мизерно помещение на ул. Раковски, там гдето е днес салонът на д-р Лонг. Две или три пожарникарски коли, карани с коне, една стълба и около десетина двуколки с бурета за носене на вода. При пожар Спиро Костов със своя лъскав шлем, яхнал бяла кобила, предвождаше командата в лудешки кариер из столичните улици, под звуковете на тревожни сигнали на тръбача. Помощта му в борбата с огъня беше незначителна, но столичаните се стичаха да гледат и да слушат непрестанните сигнали на тръбача и лудото тичане на двуколките с буретата за вода. Пожарникарите-тулумбаджии бяха употребявани за всичко. Те бяха и метачи, те караха и погребалните коли, а по време на избори имаха да играят по-особена рол.
През 1899 г., когато започнаха работите по канализацията и трамваите, София стана непроходима. Мнозина от ония софиянци, които обичат да закъсняват за връщане в къщи, са падали в дълбоките трапове, изкопани за полагане на тръбите. Това положение трая няколко години.
Въпреки липсата на благоустройство и на удобства, София все пак беше симпатична не само за софиянци, но и за чужденците.
„Скинастенията“ на софиянци
Докато Д. В. Казаков, Ив. Попов, Сапунов, Налбуров и други пионери на нашия театър се бореха отчаяно по-рано в „Основа“ и по-късно в „Славянска беседа“, за да сложат здрави основи на бъдещия български театър, цяла София се беше заразила, право казвам, беше се заразила от мания за театър. Измислих думата „скинастения“ (от скини — сцена и астения — болест), та да мога да подлъжа медиците да включат тази психоза в патологията.
И действително, през последната декада на миналия век в София непретенциозни примитивни театри никнеха като гъби по всичките краища на града. Да ги изброя: споменах вече за Ангело Пизи на ъгъла на ул. Цар Симеон, цирк Хамершмит, превърнат в театър „България“ на мястото на днешните хали, до него малко време съществуваше друг дъсчен театър „Зора“; на улица „Ломска“ под хотел „Свобода“ имаше театър под същото име, на ул. Алабин беше театър „Люксембург“, в двора на Прошековата бирена фабрика беше театралният салон „Дълбок Зимник“; в основното училище „Св. Кирил и Методий“ в Юч Бунар имаше също театрален салон. Там съм гледал „Бурграфите“ от Виктор Юго, в която пиеса като любител участвуваше по-късно председателят на дружеството на българските артисти и артист от Народния театър Вл. Тенев, тогава ученик от ючбунарската прогимназия.
Нека моят добър приятел Владимир Тенев ми позволи да му напомня един епизод от неговото юношество. Бях натоварен да организирам една литературно-музикална вечеринка в полза на бедните ученици от втората ючбунарска гимназия. Това беше през 1899 година. Вечеринката се даде в театър „Свобода“ на ул. Ломска. В програмата имаше една-две декламации, хорово пеене, едно соло на цигулка, соло на окарина (тогава на мода) от г. Кънев, а на края поставихме Налбуровата комедия „Недоразумение“. Аз режисирах. Липсваше ми за комедията актьор, който да изпълнява любовната рол. В лицето на красивия младеж от трети клас на прогимназията Вл. Тенев аз намерих един истински герой любовник. Поканих го, но той отначало отказваше. Едва след като аз настоях, той прие. Владо и днес остана много скромен, ще кажа дори свенлив в живота. Като юноша той беше още по-свенлив, свенлив до прекаленост. Започнахме репетициите. Тенев на сцената се чувствуваше неловко. Когато дойдеше моментът, в който той трябваше да целуне Еленка и файтонджията да ги изненада, Владо едва пристъпи към актрисата и не се решаваше да и даде целувката си. Трябваше да се кача на сцената и да го накарам насила да целуне партньорката си. След целувката неговото лице ставаше пурпурно червено, като че ли е извършил някакво престъпление. Това се повтаряше при всяка репетиция. На самото представление Владо Тенев беше се малко освободил, но при целувката той пак се поспря и, след кратко колебание, целуна Еленка, но отново почервеня. В яда си не се стърпях и му казах: