Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

Няма да следваме Карлос и кервана му из всички подробности на уморителните преходи през пустинната равнина. На едно място направиха преход от седемдесет мили, без да срещнат вода. Но опитният Карлос знаеше как да постъпи, за да не изгуби ни едно животно.

Ето как пътуваше той. След като напоеше до насита добитъка на последния водопои, той тръгваше следобед и пътуваше почти до зори. Тогава спираше за два-три часа и пускаше животните да пасат, докато тревата е росна. След това — ново придвижване до обяд и почивка от три-четири часа, за да дочакат вечерното захладяване; тогава тръгваха пак и завършваха по този начин прехода късно през втората нощ. Така се пътува и досега из пустинните степи в Чиуауа Сонора и Северно Мексико.

След няколкодневно пътуване ловецът на бизони и керванът му слязоха по източния склон на високата „меса“ и стигнаха до един приток на Червената река. Тук гледката беше по-друга — намираха се във „вълнистата“ прерия. Леки възвишения със заоблени върхове се спускаха полегато към гладки зелени долини, където лъкатушеха бистри, искрящи поточета. тук-там по бреговете се виждаха горички от вечнозелени дъбове, хубави паканови дървета100 с продълговати, вкусни ореховидни плодове, дъбове с особени желъди101, сребристи памукови дървета, брястове с листа като на коприва и със сладки плодове. По хълмовете се виждаха голейи самотни дървета, почти на еднакво разстояние едно от друго като в овощна градина. Гъсто зашумените корони им придаваха прекрасен изглед, а леките перести листа и надвисналите от клоните Дълги кафяви шушулки показваха, че Това са прочутите американски акации. В пазвите на долината се виждаха червени черници, а тук-там някоя прекрасна милия с хубави лилави цветове. Хълмове и долини бяха обрасли навред с гъста, ниска бизонова трева и приличаха на току-що окосена ливада. Мястото беше прекрасно и не е чудно, че беше любимото свърталище на дивите прерийни биволи.