Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

„Какво ли ще е? Дали са койоти? Или мечка? Да събудя господаря“ — каза си Антонио.

Метисът пропълзя тихо до Карлос и го дръпна за ръката. Едно леко побутване бе достатъчно: ловецът на бизони скочи веднага и грабна пушката. За лов той си служеше само с лък, но при опасност, например при индианско нападение, прибягваше всякога до пушката си.

Като размениха няколко думи, Карлос и Антонио събудиха пеоните и всички грабнаха оръжията си. Застанаха между трите коли, които бяха разположени така, че образуваха малък триъгълен корал. Високите коли бяха отлична защита срещу стрели, а тъй като в бивака нямаха огън, никой не можеше да ги види. Бивакът беше прикрит и от гъстите листа на черниците, които го затъмняваха още повече, но обитателите му можеха да наблюдават прерията пред себе си. Да не бяха пръснати тук-таме храсталаци, биха могли да виждат цялата долина. А тия храсталаци прикриваха може би доста неприятели.

Ловците мълчаха и се ослушваха напрегнато. По едно време им се стори, че някаква тъмна фигура пълзи към мулетата, вързани на по-малко от стотина ярда. Но светлината беше толкова слаба, че никой не можеше да каже със сигурност какво е то. Каквото и да беше, то се движеше много бавно, защото изглеждаше, че стои все на същото място. Карлос реши най-сетне да го разгледа по-отблизо. Той се измъкна от корала и почна да пълзи, последван от Антонио. Когато наближи тъмния предмет, видяха ясно, че той се движи.

— Наистина има нещо — прошепна ловецът. В същия миг мулетата пак изпръхтяха, а някои изтропаха с копита по земята, като че се подплашиха.

— Трябва да е мечка — продължи Карлос. — Така изглежда. Ще подплаши животните и ще се разбягат… от изстрел по-малко ще се уплашат.

При тия думи той вдигна пушката, прицели се, доколкото тъмнината позволяваше, натисна спусъка и гръмна.

Изстрелът пробуди сякаш всички демони от ада. Стотици гласове изкрещяха едновременно, по ливадата изтрополяха копитата на стотици коне, муладата се раздвижи, мулетата ревяха и се дърпаха, а в следния миг всички бяха скъсали въжетата и препускаха бясно към прерията! След тях препускаше и ги подкарваше цяла тълпа ездачи; Карлос не бе се опомнил още от изненадата, когато и мулетата, и индианците изчезнаха яко дим!

Ни едно животно не бе останало от цялата мулада. Всичко беше пометено!

— Estampeda!107 — каза с пресипнал глас ловецът на бизони. — Горките мулета! Всички отидоха! До едно! Проклето индианско двуличие.

Карлос не се съмняваше, че е ограбен от вакоите — същите, от които бе купил мулетата. Той знаеше, че такива случаи не са редки, и търговците са често ограбвани по този начин; не е необичайно те да купят за втори път откраднатите животни, и то от същите индианци, които са ги откраднали.

— Проклето индианско двуличие! — повтори той натъртено и възмутено. — Ето защо бяха толкова отстъпчиви и щедри при спазаряването! Подлите крадци са намислили да ми вземат по тоя начин всичката стока, защото не са смеели да ме ограбят явно! Carajo. Загубен съм и последните думи бяха изречени колкото гневно, толкова и скръбно.