Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

Щом съмне, ще иде в лагера на вакоите и ще ги укори смело за коварството им. Но каква полза? И дали ще ги намери? Не, най-вероятно е да са предприели грабежа, когато са тръгнали към друга област!

Неведнъж нощем му хрумваше една съвсем безумна мисъл. Ако не може да получи обезщетение, би могъл поне да си отмъсти. Вакоите не са без неприятели. Много съседни племена са във война с тях; Карлос знаеше, че панеите са техни могъщи врагове.

„Съдбата ми е горчива мислеше Карлос, но отмъщението е сладко! Защо да не потърся панеите, да им съобщя намеренията си, да им предложа копието, лъка и вярната си пушка? Не съм срещал панеи. Не ги познавам. Но не съм слабак, а като разберат, че имам да си отмъщавам, няма да отхвърлят помощта ми. С мене ще дойдат и хората ми; знам, че ще ме последват гдето и да ида; а макар и хрисими хора, те умеят да се бият, когато ги подтиква жажда за мъст. Ще отида при панеите!“

Последната мисъл бе изказана полугласно, с натъртване, което показваше решителност. Ловецът на бизони беше човек на бързите решения; и бе вече взел това решение. Нищо чудно в случая. Възмущението му от жестоката и подла постъпка, жалкото бъдеще, ако се завърне в селището, естественото желание да накаже тези, които то бяха докарали до това състояние, не напълно загубената надежда да си възвърне поне част от имуществото — всичко това повлия за решението му. Взел го бе вече и се канеше да го съобщи на другарите си, когато бе прекъснат от метиса Антонио.

— Господарю — каза метисът, потънал досега в размисъл, — не забелязахте ли нещо странно?

— Кога, Антонио?

— По време на нападението.

— Кое беше странното?

— Ами че голям брои от ония негодници поне половината бяха пешаци.

— Вярно, забелязах.

— А аз, господарю, съм виждал неведнъж команчи да отвличат кавалкада, но всякога са бивали на коне.

— Че какво от това? Тия са вакои, не са команчи.

— Вярно, господарю. Ама аз съм слушал, че и вакоите, са като команчите конни индианци и нищо не вършат пеша.

— Така е наистина отговори замислено ловецът на бизони. — Признавам, че е странно.

— А не забелязахте ли, господарю — продължи метисът, — и друго странно нещо при естампедата?

— Не — отвърна Карлос. — Толкова се ядосах от загубата, че нищо не забелязах. Какво е, Антонио? Не чухте ли от време на време сред крясъците някакъв фанатичен вой — някакво изсвирване? — Ха! Ами ти чу ли го?