Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
— Няколко пъти — съвсем ясно.
— Какво съм слушал аз? — запита се ловецът. — Сигурен ли си, Антонио?
— Съвсем сигурен, господарю.
Карлос замълча за миг; очевидно беше, че е дълбоко замислен. След малко заговори, като че на себе си:
— Може да е било… трябва да е било… ей богу, да!… Било е …
— Какво, господарю?
— Изсвирването на панеите!
— Тъкмо това си мислех и аз, господарю. Нито команчите, нито киауите подсвиркват така. Не съм чувал и вакоите да си служат с такъв сигнал. Защо да не са панеите? Пък и по това, че бяха пешаци, пак приличат на панеи!
В мисълта на ловеца на бизони настъпи внезапен обрат. Предположението на Антонио беше по всяка вероятност правилно. Подсвирването е отличителен сигнал на панеите. Освен това обстоятелството, че много от разбойниците са били пешаци, беше също тяхна особеност. Карлос знаеше, че никои южни индианци не действуват така. И панеите са конни индианци, но при грабителските си походи на юг често тръгват пеша, уверени, че ще се върнат на коне; както почти винаги става.
„В края на краищата — помисли Карлос — излиза, че съм бил несправедлив към вакоите. Крадците са панеи!“
Но в душата му се промъкна ново подозрение. Не, вакоите са били все пак. Свирили са като панеите, за да го заблудят! Част от тях са могли лесно да дойдат пеша — лагерът им не е кой знае колко далече; освен това добитъкът бе откаран тъкмо в тая посока!
Ако отиде сутринта при тях, сигурно ще му кажат, че панеите са били наблизо и те именно са откраднали мулетата; а самите мулета няма да види, разбира се, защото са благополучно укрити някъде из хълмовете.
— Не, Антонио — каза той след тези размишления, само вакоите са свършили тая работа.
— Дано не е вярно, господарю — отговори Антонио.
— Дано не е camarada110. Обикнах тия отскорошни приятели и ще ми е жал, ако са ни врагове; но все ме е страх че така ще излезе.
Въпреки всичко Карлос не беше напълно убеден; имаше размисли пак, сети се за друго обстоятелство, в полза на вакоите, забелязано и от другаря му.
Това обстоятелство беше посоката, в която бизоните бягаха през последните няколко дни. Стадата идеха от ceeep и отиваха на юг; възбудата им беше почти сигурно доказателство че са преследвани от отряд ловци. А вакоите ловуваха през всичкото време южно от неговия лагер! Това подсказваше, че на север има други индианци. Какви други, ако не някоя банда панеи?
Карлос се упрекна пак, че прибързано бе заподозрял приятелите си. Душата му бе изпълнена със съмнения. Може би ще се разсеят от утринната светлина.
Той реши да установи истината или поне открито да разпита.
Едва се зазоряваше над прерията, когато зоркото око на метиса, което оглеждаше полето във всички посоки, се спря върху нещо странно на моравата, То лежеше близо до мястото, гдето бяха мулетата; някакъв тъмен предмет, повален на една страна. Да е храст или бурен? Не, не може да е такова нещо: очертанията му са други. Прилича повече на легнало животно — може би някой едър вълк? Беше близо до мястото, гдето им се бе сторило, че виждат нещо в тъмнината и гдето Карлос се бе прицелил.
Щом зърна предмета, Антонио го посочи на господаря си и двамата надникнаха над колата да го разгледат, доколкото утринната дрезгавина позволяваше.
Колкото повече се развиделяваше, толкова по-ясно се виждаше предметът и толкова повече се засилваше любопитството на ловците. Те биха излезли отдавна, за да го разгледат по-отблизо, но все още се бояха от ново нападение на индианците и затова стояха благоразумно в корала.
Ала все пак не можеше да отлагат повече разглеждането. Като подозираха вече какво може да излезе, Карлос и Антонио прескочиха колите и тръгнаха към него.
Когато стигнаха, не се изненадаха много, защото донякъде очакваха да намерят трупа на убит индианец. Той бе проснат на моравата по очи; при по-щателен преглед забелязаха на едната му страна рана, откъдето бе изтекла много кръв… Личеше, че е от куршум. — Карлос не бе стрелял напразно!
Наведоха се и обърнаха трупа, за да го разгледат. Индианецът беше в пълно бойно облекло — ще рече, гол до пояса и така нарисуван по гърдите и лицето, че да изглежда колкото е възможно по-страшен; но това, което най-много порази ловците и имаше най-голямо значение за тях, беше главата. Тя беше обръсната край слепите очи и зад ушите, с ниско остригано теме, но по средата бе оставен дълъг кичур коса, примесена с пера и така изплетена, че падаше на гърба като опашка. Обръснатите слепи очи, бузите и гърдите бяха намазани с портокаловочервеникава боя. Тези ярки петна върху безцветната смъртнобледа кожа, до побелелите устни и изцъклени очи придаваха страхотен изглед на трупа.
110
Camarada — (исп.) — другарю. Б. пр.