Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

Въпреки всичко Карлос не беше напълно убеден; имаше размисли пак, сети се за друго обстоятелство, в полза на вакоите, забелязано и от другаря му.

Това обстоятелство беше посоката, в която бизоните бягаха през последните няколко дни. Стадата идеха от ceeep и отиваха на юг; възбудата им беше почти сигурно доказателство че са преследвани от отряд ловци. А вакоите ловуваха през всичкото време южно от неговия лагер! Това подсказваше, че на север има други индианци. Какви други, ако не някоя банда панеи?

Карлос се упрекна пак, че прибързано бе заподозрял приятелите си. Душата му бе изпълнена със съмнения. Може би ще се разсеят от утринната светлина.

Той реши да установи истината или поне открито да разпита.

Едва се зазоряваше над прерията, когато зоркото око на метиса, което оглеждаше полето във всички посоки, се спря върху нещо странно на моравата, То лежеше близо до мястото, гдето бяха мулетата; някакъв тъмен предмет, повален на една страна. Да е храст или бурен? Не, не може да е такова нещо: очертанията му са други. Прилича повече на легнало животно — може би някой едър вълк? Беше близо до мястото, гдето им се бе сторило, че виждат нещо в тъмнината и гдето Карлос се бе прицелил.

Щом зърна предмета, Антонио го посочи на господаря си и двамата надникнаха над колата да го разгледат, доколкото утринната дрезгавина позволяваше.

Колкото повече се развиделяваше, толкова по-ясно се виждаше предметът и толкова повече се засилваше любопитството на ловците. Те биха излезли отдавна, за да го разгледат по-отблизо, но все още се бояха от ново нападение на индианците и затова стояха благоразумно в корала.

Ала все пак не можеше да отлагат повече разглеждането. Като подозираха вече какво може да излезе, Карлос и Антонио прескочиха колите и тръгнаха към него.

Когато стигнаха, не се изненадаха много, защото донякъде очакваха да намерят трупа на убит индианец. Той бе проснат на моравата по очи; при по-щателен преглед забелязаха на едната му страна рана, откъдето бе изтекла много кръв… Личеше, че е от куршум. — Карлос не бе стрелял напразно!

Наведоха се и обърнаха трупа, за да го разгледат. Индианецът беше в пълно бойно облекло — ще рече, гол до пояса и така нарисуван по гърдите и лицето, че да изглежда колкото е възможно по-страшен; но това, което най-много порази ловците и имаше най-голямо значение за тях, беше главата. Тя беше обръсната край слепите очи и зад ушите, с ниско остригано теме, но по средата бе оставен дълъг кичур коса, примесена с пера и така изплетена, че падаше на гърба като опашка. Обръснатите слепи очи, бузите и гърдите бяха намазани с портокаловочервеникава боя. Тези ярки петна върху безцветната смъртнобледа кожа, до побелелите устни и изцъклени очи придаваха страхотен изглед на трупа.