Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Но колкото момчето се зарадва в началото, когато дивата гъска заговори, толкова то се натъжи, когато тя завърши речта си. Не каза нито дума, само се извърна и заплака.
— Какво значи това? — възкликна Ака. — Ти като че ли си очаквал да чуеш от мен нещо много по-добро от това, което ти предлагам сега?
Но момчето си мислеше за безгрижно прекараните дни, за веселите шеги, за приключенията и волния живот, за летенето високо над земята — за всичко онова, което щеше сега да загуби! И то заплака още по-горко. — Не искам да стана човек — каза то. — Искам да дойда с вас в Лапландия.
— Но трябва да ти кажа нещо — отвърна Ака. — Джуджето е много опърничаво и ме е страх, че ако сега не се възползуваш от благоволението му, втори път мъчно ще го омилостивиш.
Странно беше наистина, но през целия си живот това момче не беше се привързало към никого. Не беше обичало нито баща си, нито майка си, нито своя учител, нито съучениците си, нито момчетата от съседните чифлици. Всичко, което те го караха да прави — да играе, или да работи, — го отегчаваше. Ето защо сега никой не му липсваше, за никого не жалеше.
Единствените деца, с които горе-долу се разбираше, бяха момиченцето Оса и малкият Мац. И те като него пасяха гъски по нивите, Но дали сега тъгуваше поне за тях? Не, съвсем не!
— Не искам да стана човек! — ревеше момчето, — Искам да дойда е вас в Лапландия. Затова се държах добре цяла седмица.
— Няма да ти забраня да дойдеш с нас, щом искаш — каза Ака, — но първо си помисли, не е ли по-добре да се върнеш в къщи? По-късно може да съжаляваш за това.
— Не — отговори момчето, — няма за какво да съжалявам. Никъде не ми е било така добре, както при вас.
— Добре тогава, нека бъде, както ти искаш — каза Ака.
— Благодаря! — отвърна момчето и заплака от радост така, както преди беше плакало от мъка.
IV
Къщата Глиминге
Черни плъхове и сиви плъхове
В югоизточна Сконе, недалеч от морето, има стар, прастар замък, наречен къщата Глиминге. Това е една висока, голяма и здрава каменна постройка сред равнината, която се вижда от десетки километри. Макар да е само на четири етажа, тя е толкова огромна, че най-обикновената къща в същото имение изглежда до нея като малка детска играчка.
Голямата каменна сграда е с такива дебели външни и вътрешни стени и сводове, че вътре почти няма място за нищо друго. Стълбите и коридорите й са тесни, а стаите — малко. За да бъдат здрави стените, в горните етажи са правени малко прозорци, а в долните изобщо няма — виждат се само тесни отвори за светлината. В някогашните времена на постоянни войни хората се чувствували в безопасност затворени в подобна голяма и здрава къща, също така, както сега, през лютата зима, се чувствуват защитени, сгушени в топла шуба. Но дошло добро мирно време и те не искали вече да живеят в мрачните и студени каменни зали на стария замък. Изоставили голямата къща Глиминге и се преселили в светли и просторни жилища.
По времето, когато Нилс Холгерсон скиташе с дивите гъски, в Глиминге не живееха вече хора, но обитатели съвсем не му липсваха. На покрива, в едно голямо гнездо, всяко лято се настаняваха двойка щъркели, на тавана живееха две кукумявки, в коридорите висяха прилепи, на огнището в кухнята, се беше наместила една стара котка, а долу, в зимника, от незапомнени стари времена беше пълно със стотици плъхове от черната порода.
Между другите животни плъховете не са на много голяма почит, но черните плъхове от Глиминге правеха изключение. За тях винаги бе говореше с уважение, защото бяха проявили голяма храброст в борбата със своите неприятели и голяма издръжливост при сполетелите ги нещастия. Те принадлежаха към едно многобройно и силно племе плъхове, което сега бе на изчезване. Дълги години черните плъхове бяха владели Сконе и цялата страна. Имаше ги по всички зимници и тавани, хамбари и плевни, складове и фурни, обори и конюшни, черкви и замъци, спиртоварни и воденици; обитаваха всички постройки на хората, но сега ги гонеха отвсякъде и бяха почти унищожени. Само в някои необитаеми места можеше все още да се срещне някой и друг плъх, но никъде нямаше толкова много, колкото в Глиминге.
Когато известен вид животни е на изчезване, за това обикновено са виновни хората. В случая обаче не беше така. То се знае, хората бяха воювали с черните плъхове, но не можаха да ги унищожат. Победило ги беше едно племе от техния род — сивите плъхове.
Тези сиви плъхове не живееха в страната от незапомнени времена като черните плъхове. Те произхождаха от няколко бедни преселници, слезли преди стотина години от един кораб от Любек в пристанището на Малмьо. Това бяха бездомни, полумъртви от глад нещастници. Живееха в самото пристанище, плуваха между коловете в пристаните и се хранеха с отпадъци, изхвърляни във водата. Те никога не се осмеляваха да се мярнат в града, където владееха черните плъхове.