Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Дивите гъски кацнаха на една обширна ливада на изток от имението, за да пасат трева. Пасоха часове наред. През това време момчето се вмъкна в големия парк, който граничеше с ливадата, откри един лещак и почна да оглежда клоните да не би да е останал някой лешник от есента. Докато обикаляше из парка, то все си мислеше за пътуването. Представяше си колко хубаво би било, ако можеше да продължи с дивите гъски. Сигурно щеше да гладува и да мръзне, но затова пък нямаше нито да работи, нито да учи.
По едно време, както се разхождаше, при него дойде старата сива водачка и го попита дали е намерило нещо за ядене. Щом разбра, че не е намерило, тя се опита да му помогне в търсенето. Лешници нямаше, но откри няколко шипки на един храст. Момчето ги изяде лакомо, като се питаше какво би казала майка му, ако знаеше, че се храни със сурова риба и сухи, замръзнали шипки.
Когато дивите гъски най-сетне се наядоха, те пак отидоха при езерото и там играха чак до обяд. Караха белия гъсок да се състезава с тях в плуване, скачане и летене. Големият домашен гъсок напрягаше всичките си сили, но дивите гъски бяха по-бързи и винаги побеждаваха. Момчето седеше през всичкото време на гърба на гъсока и го насърчаваше, като се забавляваше не по-малко от другите. Носеха се такива крясъци, смехове и квакане, че беше чудно как хората от имението не ги чуваха.
Като се умориха да играят, отидоха на леда да си починат. Следобедът премина също като сутринта. Първо пасоха няколко часа, после се къпаха и играха във водата чак до залез слънце. След това отидоха да спят.
„Тъкмо живот за мене! — мислеше си момчето, като се гушеше под крилото на гъсока. — Но утре сигурно ще ме върнат в къщи.“
Преди да заспи, то си мислеше, че ако отиде с дивите гъски, няма вече кой да го укорява в мързел. Ще скита по цели дни и единствената му грижа ще бъде да търси нещо за ядене. Сега нуждите му бяха толкова малко, все някак ще може да се справи.
Представяше си колко неща щеше да види, колко приключения щеше да преживее. Да, нямаше да бъде като работата и мъките в къщи. „Ако можех да тръгна с дивите гъски, не би ми било мъчно, че съм омагьосан“ — мислеше си момчето.
Боеше се само от едно — да не го върнат в къщи. Но ето че и в сряда гъските не споменаха нищо за връщане. И този ден премина както вторникът и животът сред природата все повече и повече му харесваше. Струваше му се, че грамадният изоставен парк край Йоведския манастир е негова собственост и вече съвсем не милееше за тясната къщурка и малките нивички у дома.
В сряда момчето беше сигурно, че дивите гъски ще го задържат при себе си, но в четвъртък пак изгуби надежда.
Този ден започна както всички предишни. Гъските пасяха по големите ниви, а момчето търсеше храна в парка. По едно време Ака дойте при него и като разбра, че не е намерило нищо за ядене, посочи му едно сухо стръкче кимион, което беше запазило ситните си плодове.
Когато момчето се нахрани, Ака каза, че според нея то се разхожда твърде непредпазливо из парка. Толкова е мъничко, не знае ли от колко много врагове трябва да се пази? Не, момчето не знаеше. Тогава Ака започна да ги изброява.
В парка, обясни му тя, ще трябва да се пази от лисицата и златката; на брега на езерото не бива да забравя видрата; седне ли на стената, трябва да помни за невестулката, която може да се промъква и през най-тесни дупки, а реши ли да легне върху някоя купчинка листа, трябва първо да провери дали там змията не спи още зимния си сън. Излезе ли на открито поле, трябва да се пази от ястреба, орела и сокола, които кръжат във въздуха. И на свраките и враните, които щъкат навред, не бива много да се доверява, а стъмни ли се, трябва добре да се ослушва за големите кукумявки. Те летят толкова тихо, че могат да го нападнат, преди то да ги е усетило.
Като чу колко много врагове заплашват живота му, момчето разбра, че е почти невъзможно да се опази. От смъртта то не се боеше много, но никак не му се щеше да бъде изядено и затова попита Ака какво да направи, за да се опази от хищници.
Ака веднага му отговори, че то трябва да се опита да се сприятели с малките животни в гората и в полето, с катеричките и зайците, със сипките, синигерите, кълвачите и чучулигите. Станат ли негови приятели, те ще го предупреждават, ако нещо го грози, ще му намират скривалища и в случай на голяма опасност задружно ще го защитят.
Ала когато по-късно през деня момчето реши да последва съвета и се обърна за услуга към катеричката Сирле, оказа се, че тя не иска да му помогне.