Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Беше ирония на съдбата, че дампирите бяха такава неустоима съблазън тук, защото доста по-слабите момичета морои приличаха досущ на кльощавите манекенки, толкова популярни в света на хората. Повечето от хората никога не можеха да постигнат тази идеална мършавост, докато момичетата морои никога не можеха да изглеждат като мен. Всеки искаше това, което не можеше да има.
Двете с Лиса успяхме да седнем една до друга в общите ни часове през следобедните занятия, но не си говорихме много. Погледите, за които ми бе споменала, продължаваха да ни следват, но аз установих, че колкото повече разговарям с околните, толкова по-топло започваха да се държат с нас. Постепенно, макар и доста бавно, съучениците ни сякаш започваха да си спомнят кои бяхме ние, а и новината за налудничавото ни приключение започваше да избледнява, въпреки че все пак интригата си оставаше.
Или може би беше по-точно да кажа, че те си спомниха коя бях аз. Защото говорех само аз. Лиса през цялото време гледаше само право напред, слушаше, но не реагираше, нито участваше в разговорите. Усещах безпокойството и тъгата, които струяха от нея.
— Добре де — рекох й накрая, когато най-после часовете свършиха. Стояхме пред училището и аз напълно съзнавах, че нарушавам уговорките от споразумението ми с Кирова. — Няма да останем тук — обещах й аз, докато оглеждах напрегнато лагера. — Ще намеря начин да се измъкнем.
— Наистина ли мислиш, че ще можем да го направим за втори път? — попита Лиса тихо.
— Абсолютно. — Говорех уверено, благодарна, че тя не може да улавя моите чувства. Да избягаме първия път беше доста трудно. Но да го направим още веднъж… е, това вече си беше истинско, яко предизвикателство, да не говорим, че аз още не можех да измисля точно как да стане.
— Наистина ще го направиш, нали? — Тя се усмихна, но повече на себе си, отколкото на мен, все едно й бе хрумнало нещо забавно. — Разбира се, че ще го направиш. Това е толкова… — Въздъхна. — Не зная дали трябва да го правим. Може би… може би трябва да останем.
Примигнах удивено.
— Какво? — Не беше обичайният ми изблик на красноречие, но това бе най-доброто, което в момента успях да измисля. Никога не бях очаквала това от нея.
— Аз те наблюдавах, Роуз. Видях как говориш с другите ученици по време на часовете, как споделяш с тях толкова много неща за упражненията. Всичко това ти е липсвало.
— Не си струва да говорим за това — възразих аз. — Не и ако… виж, ако ти… — Не успях да довърша, но тя беше права.
Беше го разбрала. Липсваха ми другите начинаещи. Дори и някои от мороите. Но имаше и още нещо. Моята неопитност и изоставане се увеличаваха с всеки изминал ден.
— Може да е за добро — опитваше се да ме убеди тя. — Нямам толкова много… ти знаеш какво ме измъчваше преди. Вече не се чувствам така, сякаш някой непрекъснато ни следи или дебне.
Нищо не й отговорих. Преди да напуснем Академията, тя непрекъснато имаше чувството, че някой я следи, че все я преследват. Никога не бях видяла някакво доказателство в подкрепа на тези нейни страхове, но веднъж чух една от учителките ни да говори за подобни явления. Тази учителка беше госпожа Карп — привлекателна, въпреки че беше морой — с тъмнокафява коса и високи скули. Аз пък още тогава бях категорично убедена, че тя е пълна откачалка.
— Никога няма да знаете кой ви наблюдава — обичаше да повтаря тя, докато крачеше забързано из класната стая и спускаше щорите. — Или кой ви следи. Най-добре е да бъдете предпазливи. Най-добре е винаги да сте предпазливи. — Ние се кискахме, както учениците винаги реагират на ексцентричните и страдащи от някаква параноя преподаватели. Притеснявах се, че един ден Лиса може да стане като нея.
— Какво не е наред? — попита ме Лиса, като забеляза, че бях потънала в мислите си.
— А? О, нищо. Просто се бях замислила за… — Въздъхнах, докато се опитвах да балансирам желанията си с това, което щеше да бъде най-добро за нея. — Лиса, мисля, че можем да останем тук… но при няколко условия.
— Какво е това? Ултиматумът на Роуз? — разсмя се тя.
— Не. Говоря напълно сериозно. — Това бяха думи, които не казвах много често. — Искам от теб да стоиш по-надалече от другите кралски особи. Не говоря конкретно за Натали или някоя като нея, а само за ония другите, знаеш кои. По-влиятелните в играта като Камила или Карли. Цялата тази тайфа.