Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И Аспарух се изправи сам срещу сивото ослепяло огледало на езерото, срещу скованата бяла степ, срещу мътното небе. Усети, че се смразява, но не от студа, който те кара да трепериш, защото треперенето е борба, желание да се стоплиш, а усети студ, който бавно сковава ръцете, лицето, волята. Усети и страх. Защото всичко наоколо беше мъртво. Той беше срещал много пъти смъртта на познати хора, познаваше мига, в който като че ли нищо не се е променило, в който кожата е топла и очите са отворени, а ти вече не можеш да се свържеш с човека пред тебе, той не отговаря на виковете ти, не усеща прегръдката ти. И винаги, винаги Аспарух беше успявал да се свърже с езерото и степта, винаги беше долавял лъчението, лъха и движението на водите, соковете и светлините. Сега езерото беше заключено, вцепенено, равнодушно. И мразът, и страхът пролазиха от стъпалата му, враснали в леда, нагоре по глезените му, плъзнаха се по китките му, под ръкава, и надолу по врата му, под яката на дрехата. И мразът стигна до сърцето му. Аспарух отвори очи, та бялата светлина го ослепи до болка. И той залитна към черния отвор, който пробиваше леда и откриваше водата. Знаеше какво ще види, виждаше го всеки ден — черна като катран вода, зинала като бездна. Но все пак това беше вода, тя се движеше, тя не беше скована и вцепенена.
Аспарух се подхлъзна, падна и надвеси лице над отвора.
А отворът беше пълен със светлина. От езерото извираше светлина, водата грееше, върху пясъка на дъното беше метната златна мрежа с широки брънки, които се люлееха. Там, където се кръстосваха жълтите нишки на мрежата, светлееха едри възли. И всичко играеше — вода, мрежа, светлина. А през нощта нов лед беше покрил отвора, но това беше лед, прозрачен като въздух, под него бавно се плъзгаха риби, дълги човешка длан. И се виждаха бледорозовите петна по гърбовете им, та дори люспите по опашките, и се виждаше как бавно се отварят и затварят хрилете им.
Аспарух вдигна глава. Слънцето, скрито зад плътните бели облаци, не се виждаше, дори светло петно не бележеше мястото му, но небето сияеше. Цяла зима ледът беше връщал лъчите, както стрелата се плъзва и отскача от щита, ако не иде точно насреща му, но днес светлината беше пронизала леда и озаряваше езерото, като че дъното беше покрито със златен пясък.
И Аспарух грижливо изпочупи новия прозрачен лед, изравни ръбовете на отвора, та се съблече. И като спусна бавно нозе в ледената светла вода, после плъзна тяло в отвора и се опита да достигне дъното. Водата го отблъсваше, вдигаше го нагоре, качваше се на лениви, сребърни пръстени по гърдите му. И дишането му секна, като че ли не от студа, а от острото усещане за лекота и щастие. Сега, когато очите му бяха наравно с леда, той виждаше степта някак изотдолу, за първи път, като ново същество, изплувало от недрата на езерото. После видя като за първи път и тялото си — много слабо, бяло, потъмняло до китките и по стъпалата, и се опита да прогони нагоре сребърните мехурчета въздух, които беше свалил във водата, скрити между космите под мишниците му и на слабините. И видя тялото си да порозовява, сякаш го огря червена светлина.
Изведнъж Аспарух си спомни, че наесен баба му Акага разказа приказка за черната и златната река. Как вещицата и девойката стигнали до черната река и вещицата заспала, след като казала на девойката — събуди ме, когато реката потече златна. И после баба му каза на него, на Аспарух — сине, когато водата стане златна, налей ми златна вода в меха си. И Аспарух беше помислил, че Акага отново отива в страната на сънищата, където никой не можеше да я последва.
И той се измъкна на леда, като раздра кожата си, но не усети болка. Намери малкия мех, който носеше привързан на пояса си, и го напълни с озарената слънчева вода от езерото.
Когато клокоченето на водата затихна, Аспарух чу нов шум, който го накара да си спомни, че стои гол и самотен в дланта на снежната степ. И шумът идваше като че ли изпод земята — в него имаше чукане, задъхване, пърхане, сякаш мъртвец се задушаваше в гроб. Аспарух скочи, готов да хукне гол към конете, но разбра, че шумът идва от крайбрежната пряспа. И все още гол, той пристъпи напред.
Под стъкления похлупак на леда се мятаха тъмни петна. Аспарух се наведе — и видя раззинати човки и светнали мъниста на очи. А надолу очертанията на птиците се губеха, защото крилата трепкаха и месеха пера и сняг. Тук-таме ледът беше млечен от ударите на човките, тук-таме върху леда имаше розови петна, сякаш бяха пръснати парченца диня. Яребиците бяха нощували в пряспата и като не можеха да разчупят леда, вече се задушаваха. И те навярно бяха се отпуснали, примирени със съдбата си, но бяха видели през леда Аспаруховата сянка.