Вечна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вечна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рейдж е най-страховитият боец в Братството, а също и най-сексапилният. Излъчването му на филмова звезда му е спечелило прякора „Холивуд“. Но зад привлекателната му външност се крие чудовище. При силен гняв, болка или неудовлетвореност Рейдж приема формата на смъртоносно създание, което той не е в състояние да контролира и всеки, намиращ се около него в този момент, е изложен на истинска опасност…
Мери Лус се озовава в света на вампирите случайно. Застигната от коварна болест, която изпива живота й, тя не търси любовта. Но Рейдж успява да събуди у нея неудържима страст и тя се превръща в единственото същество, което е способно да укроти звяра в него. За да я задържи до себе си и да я спаси от болестта, той е готов на отчаяни жертви. А в това време враговете им стягат обръча си около тях…
- О, разбира се. - Бела се усмихна и погледна момчето. - Ще се срещ-нем с едни от най-удивителните мъже на света.
Инстинктът на Мери й подсказваше да бъде предпазлива, предупреж-даваше я за опасност. Господи, как й се искаше да беше взела своята кола.
След двайсет минути мерцедесът спря. Потегли, но скоро отново спря. Същото се повтори няколко пъти, на равни интервали от време. След това Фриц свали прозореца си и заговори в нещо като интерком. Изминаха кратко разстояние и отново спряха. Двигателят изгасна.
Мери протегна ръка към вратата. Беше заключена.
Ето ни сред най-издирваните лица в Америка, помисли си тя. Пред-ставяше си снимките им на телевизионния екран, докато говорителят обяснява, че зрителите виждат жертви на тежко престъпление. Шофьорът обаче им отвори вратата веднага, а усмивката все така озаряваше лицето му.
- Бихте ли ме последвали?
Мери слезе от автомобила и се огледа. Намираха се в подземен гараж, но не се виждаха други превозни средства, като се изключеха двата малки автобуса, каквито използват по летищата.
Тримата вървяха плътно до Фриц. Преминаха през дебели метални врати и се озоваха в лабиринт от коридори, осветени от ярки флуоресцентни лампи. Слава Богу, старецът знаеше точно къде отива. Коридорите се разклоняваха във всички посоки, без да следват някакъв разумен план - като че ли нарочно създадени, за да уловят в капана си онези, осмелили се да влязат тук.
Само че някой през цялото време знае къде сме, помисли си Мери. На всеки десет метра от тавана висеше нещо подобно на кутия. Беше виждала такива апарати в големите търговски центрове, а също и в болницата. Камери за наблюдение.
Въведоха ги в неголяма стая с двустранно огледало, метална маса и пет стола от същия материал. В далечния ъгъл, срещу вратата беше монтирана малка камера. Помещението беше досущ като полицейска стая за разпит - поне доколкото можеше да се съди от телевизионния сериал „Полицейско управление Ню Йорк".
- Няма да се наложи да чакате дълго - каза Фриц с лек поклон. Излезе, все така приведен, а вратата се затвори сама след него.
Мери се приближи до нея, натисна бравата и се изненада колко лесно се отвори. Но после се сети, че домакините й едва ли се боят, че ще изгубят дирите на посетителите си.
Погледна Бела.
- Ще ми кажеш ли какво е това място?
- Център.
- Център?
- За обучение и тренировки.
Да, но за какъв вид обучение?
- Тези твои хора за правителството ли работят? Или нещо подобно?
- О, не. Не.
Джон заговори чрез ръцете си: „Не ми прилича на академия по бойни изкуства.“
Да, така беше.
- Какво каза той? - запита Бела.
- Любопитен е - също като мен.
Мери се обърна към вратата, отвори я и подаде глава навън. Чу ритмичен шум и излезе в коридора, но не се отдалечи.
Стъпки. Не, тежко влачене на крака. Какво, по дяволите...
Иззад ъгъла се появи висок русокос мъж, облечен в черна риза, подчертаваща мускулите му, и кожени панталони. Беше бос и очевидно не особено стабилен, защото се държеше с една ръка за стената, а погледът му беше прикован в пода. Следеше внимателно всяка своя стъпка, очевидно това му помагаше да пази равновесие.
Беше пиян или може би болен, но... Господи, беше красив! Всъщност, лицето му бе така зашеметяващо, че тя трябваше да премигне два пъти. Съвършено оформена челюст. Пълни устни. Високи скули. Широко чело. Косата му беше гъста и чуплива, по-светла отпред и по-тъмна на тила, където беше късо подстригана.
Тялото му беше също толкова съвършено и зашеметяващо, колкото и лицето му. С едри кости. Силни, развити мускули. Никакви тлъстини. Кожата му беше златиста дори на ярката флуоресцентна светлина.
Неочаквано той я погледна. Очите му - електриковосини, ярки и блестящи като неон сякаш преминаваха през нея. Мери потъна в тях с мисълта, че липсата на контакт не е изненадваща. Мъжете като него не забелязваха жените като нея. Това беше природен закон.
Би трябвало просто да влезе обратно в стаята. Нямаше смисъл да види как минава покрай нея, без дори да я забележи. Проблемът беше в това, че колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-силно я хипнотизираше.
Господи, беше наистина... красив.
Рейдж се чувстваше отвратително, докато напредваше несигурно по коридора. Всеки път, когато се превръщаше в звяр, изгубваше зрението си, което после бавно си възвръщаше. Тялото му също не го слушаше. Ръцете и краката му висяха като оловни тежести и бяха почти напълно безполезни.
Стомахът му също не беше в добро състояние. Повдигаше му се дори само от мисълта за храна.