Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Забеляза, че очите на археоложката са изцъклени и че диша тежко. Трябваше да я накара да заговори отново.
— Почти стигнахме.
— Има ли оцелели?
— Един. Момче. — Посочи към мобилната ПЗ лаборатория — издута от вятъра найлонова палатка, в която държаха тийнейджъра.
— Сам ли е бил? — попита тя.
— С родителите си.
Момчето било вдишало няколко големи глътки от химическото вещество, но бе оцеляло. Беше описало газа като червеникавооранжев със сладък, пикантен аромат. Никое от съвременните бойни отровни вещества не отговаряше на това описание.
Джордан я погледна.
— Родителите му не са оцелели.
— Ясно — тихо рече Ерин.
Той тръгна през развалините към палатката. Видя през прозрачните стени свещеника, коленичил до момчето. Радваше се, че с хлапето има някой. Но какви думи можеше да намери онзи, за да го утеши?
Изведнъж собствената му работа престана да му се струва толкова тежка.
— Това ли е лагерът ви? — Ерин посочи импровизираните навеси, накацали покрай ръба на пропастта.
„Лагер“ беше доста помпозно описание.
— Дано винаги да е толкова скромен.
Отново погледна цепнатината. Тя прорязваше земята като гигантски белег, широка пет метра и дълбока може би сто. Макар и появила се при обикновено земетресение, изглеждаше неестествена.
— Това масспектрометър ли е? — попита археоложката, когато стигнаха.
Джордан не се сдържа и се ухили, когато видя изненаданата ѝ физиономия.
— Не сте вярвали, че на мутри като нас ще ни позволят да си играем с подобни сложни играчки, а?
— Не... просто... ами...
Харесваше му да я гледа как пелтечи. Всички смятаха, че щом си с униформа, трябва да си предал мозъка си на съхранение при наборната комисия.
— Просто го блъскаме с камъни, докторе, но като че ли върши работа.
— Съжалявам — рече тя. — Нямах предвид това. И моля, наричайте ме Ерин. „Докторе“ ме кара да се чувствам като педиатър.
— Става. — Той се насочи към палатката. — Почти стигнахме, Ерин.
Двама от хората му се бяха сгушили под оскъдния навес.
Единият стоеше до компютъра и смучеше от манерка. Другият седеше пред монитора и движеше ръчките на дистанционно управлявания робот на екипа. Малката машина беше спусната в пукнатината преди час.
Когато въведе археоложката в лагера, двамата се обърнаха. Кимнаха му бегло, но погледите им се задържаха доста по-дълго върху привлекателната руса жена.
Джордан я представи, като наблегна на титлата ѝ.
Луничавият младеж отново насочи вниманието си към ръчките.
Джордан го посочи.
— Доктор Грейнджър, това е нашият компютърен жокей сержант Сандерсън, а онзи там, който унищожава водните ни запаси, е специалист Купър.
Якият чернокож мъж си сложи чифт латексови ръкавици. Десетина окървавени чифтове вече бяха захвърлени в кошчето за боклук.
— С удоволствие бих останал да си побъбрим, но трябва да продължа с почистването. — Купър погледна към Джордан. — Къде си скрил резервните батерии? Апаратът на Маккей почти умря, а трябва да снимаме всеки труп, преди да го сложим в чувала.
Ерин трепна и отново пребледня. Джордан, който бе прекарал доста време в горещи точки, осъзна колко е лесно да забравиш ужаса на онова, което те обкръжава всеки ден.
Не че можеше да направи нещо за нея. Или за телата навън.
— Синята раница, десният джоб.
Купър извади литиево-йонна батерия от джоба.
— По дяволите! — изруга Сандерсън и всички се обърнаха към него.
— Какво има? — попита Джордан.
— Ровърът отново заседна.
Купър завъртя театрално очи и излезе.
Ефрейторът се намръщи на образа на цветния монитор, сякаш беше на път да изгуби някаква компютърна игра.
Ерин се наведе над рамото му и се загледа в четирите екрана, показващи картини от различните камери на робота.
— Това от пукнатината ли е?
— Да, но роботът здравата се заклещи.
Екраните показваха причината за яда на Сандерсън.
Ровърът се беше натикал в една цепнатина. Нападал пясък и камъчета закриваха две от камерите. Сандерсън побутна ръчките и веригите се завъртяха, но изпод тях само захвърчаха още пясък и камъчета.
— Типичен армейски боклук!
Проблемът не беше в оборудването. Ровърът беше последен модел, екипиран с достатъчно сензори и радари, за да засече и пръдня на мишка в склад. Проблемът бе, че Сандерсън още не бе овладял изкуството да работи с двата джойсгика. Джордан също не можеше да се оправя с тях.
Ерин го погледна с любопитство.
— Това ST-20 ли е? Имам стотици часове с него. Мога ли да опитам?
Какво пък, поне щеше да има с какво да се занимава. Сандерсън май нямаше да освободи робота. Пък и Джордан уважаваше всеки, готов да се притече на помощ.