Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Откъм далечината го облъхна вечерното дихание на езерото и поде песента на тръстиката. Нощта зовеше деня, денят зовеше нощта, вечно се разнасяше диханието на Бога.
С внимателен поглед старият мъж наблюдаваше, връщайки се назад от цветната небесна далечина към близкото, своята градина. Той не я виждаше в нейната моментна действителност. От много години с дърветата и храстите го свързваше едно мило общуване. Онова, което беше тук и растеше на тази малка, обработена площ между къщата и ъгъла с люляковия храст, този зелен градински остров, той не можеше да бъде достигнат от ничий поглед, всичко тук беше премислено и пожелано от него, по-нататък достроено върху предприетото и никога незавършено, нещо повече, изпълнено от избликващите идеи и осъществявания за бъдещето. Че в ъгъла между леската и люляка високите диви рози люлеят дълги вейки, че под ресите на цъфтящата върба пълзи тъмният плътен бръшлян, че между накъдрените вейки на глицинията само нежните островръхи листенца на черния бъз можеха да се извиват, това бе негово дело и то беше не само красиво, то бе възникнало в прежните години от стотици грижливи градинари мечтатели, живо в бавен избор и ред. Там, където сега през тънки клони свободно се виждаше небето, там Неандер знаеше от листа и цветове, от плодове и увивни растения много красиви въодушевени неща за май, за юли, за септември да израстват и да чакат: плодовете на скоруша да висят блестящи в синевата, от най-тъмната зеленина да се разгарят червените цветове. Кът на пчелите и място за отдих на пеперудите подготвено за всички годишни времена, интимни приятелства на растенията, щадени и покровителствани от човешка ръка. Лятна утринна зора и тежка августовска нощ, априлски следобед и есенна вечер намират тук и там своето любимо място и рамка, готови, а в малката оранжерия не зеленее никакво мъничко семе на растение, което вече не е било разцъфнало и раззеленено в мислите на поета на градината, като светло петно или сенчест кът, като наситени червени цветове там и тук, това беше неговата длъжност, тя беше предопределение.
Но по-дълбоко и по-съкровено старецът живееше в своите зелени мечти, познати и разбираеми само нему; в градината и навред се кореняха спомени и символи на неговия интимен живот от панихиди и жертвоприношения за благодарност, възпоменателни знаци на младостта и тълкуващи далечното предчувствие за смърт и завръщане. Как така през времената той започна по-интимно да чувства годишните сезони в живота на градината, усещаше тези хилядократни живи създания на човешката ръка като изображение на себе си самия сякаш тайнствено творение и душа. Тука се бяха преобразили и умрели мечтите за живота, тук бе започнала божествената служба и се полагаха грижи за чувството на вечност и където за чуждото око се извисяваше само един красив връх на дърво, стоеше чудесен храст, там за него, за поета, продължаваше да живее незабравимо битие и борби, търсене и преодоляване. Както някой самотен властелин в далечните вълнения на хората и в техните блага открива последиците и плодовете, своите мисли и планове, така приятелят на градината чувства всеки растеж, всяка тиха случка в своето кротко царство като ехо от далечното плодотворно трептене на собствената душа. Очаквайки, Неандер седеше на ниската стеничка с поглед към планините. Вече имаше хладни вечери и влажна далечна синева, зимата и предпролетта бяха преодолени и пред погледа на стареца отново се простираше една нарастваща година, една богата на предчувствия градинска година: астри, люляково време, розови клони над бялата стена!
Силни стъпки кънтяха по пътя откъм къщата. Неандер се изправи, за да се устреми насреща, там стоеше свеж и усмихнат вторият му син, с шапка в лявата ръка, и пое ръката му, която той с нежно страхопочитание държеше здраво.
— Ханс, ти вече си тук!
— Да, татко, един ден по-рано, отколкото ви писах. Мама не намерих, отишла е в града. Добре ли си, татко?
— Всички сме добре, Ханс. Аз може би съм малко поостарял, но ти ще видиш, мама е още толкова млада както винаги.
— Ах, и нашата стара градина! Магнолията цъфти, забелязах веднага. Тук ти все още си толкова прилежен — вярвам, че през целия си живот никога не съм мислил за тебе, без да си представям, че си в градината при розите или с лейката. Толкова е красиво тук, по-красиво, отколкото го знаех. В света вече няма такива градини.