Буреносен фронт

Накрая елфът се спусна, грабна хляба, натопи го в меда и лакомо го задъвка. Кръгът се затвори с щракане, което едва достигна до мен.

Въздействието му върху Тут беше светкавично. Той изпищя почти като заек, хванат в капан, и се стрелна към езерото с яростно размахване на крила. Но на края на кръга се блъсна в нещо като тухлена стена и около него се посипаха цял облак сребристи прашинки. Тут изгрухтя и падна на малкия си задник на земята.

— Знаех си аз — извика той, когато излязох зад дърветата. Гласът му беше писклив, по-скоро детски, а не като преувеличените писъци на елфите от анимационните филми. — Сега си спомням къде съм виждал преди този сервиз. Ти, грозен, долен, дългонос, плоскостъп смъртен червей.

— Хей, Тут — казах аз. — Помниш ли предишната ни сделка, или трябва да започваме всичко отначало?

Тут ме погледна предизвикателно и тропна с крак. Вдигна се ново облаче от сребристи прашинки.

— Пусни ме — поиска той. — Или ще кажа на Царицата!

— Ако не те пусна — възразих аз, — няма да можеш да кажеш на Царицата. И знаеш много добре какво ще си помисли тя за глупавия елф, който се е оставил да бъде съблазнен от малко хляб, мед и мляко.

Тут кръстоса заплашително ръце на гърдите си.

— Предупреждавам те, смъртни човече. Пусни ме веднага или ще усетиш ужасната, непобедима сила на магията на елфите. Зъбите ти ще изгният в устата. Ще ти извадя очите от орбитите. Ще ти напълня устата с тор и ушите с червеи.

— Хайде, кажи си всичко — отговорих аз. — След това можем да обсъдим какво трябва да направиш, за да излезеш от кръга.

Заплахите му бяха чист блъф. Винаги съм му го казвал, но той вероятно не помнеше. Ако живеете няколкостотин години, започвате да забравяте някои дреболии. Тут се намуси и ритна отново земята.

— Хари, можеше поне да се престориш, че те е страх.

— Съжалявам, Тут. Нямам време.

— Време, време — оплака се Тут. — Вие, смъртните, само за това ли мислите? Всеки се оплаква от времето. Целият град се щура наляво и надясно и всички крещят, че са закъснели, и надуват клаксоните. Някога времето ви стигаше, да знаеш.

Изтърпях тази лекция в добро настроение. Във всеки случай Тут никога не може да се съсредоточи дълго върху една и съща тема.

— Спомням си хората, които живееха тук, преди да пристигнат тези луди, вятърничави бледолики. Те никога не се оплакваха от язви или…

Очичките на Тут се спряха на хляба, меда и млякото и отново заблестяха. Той се върна там, взе последния къшей хляб, попи всичкия мед и лакомо го изкълва като птиче.

— Това е вкусно, Хари. Не е като гадостите, които ни дават напоследък.

— Консерванти — казах аз.

— Каквото и да е. — Тут изпи млякото на дълги глътки и падна на гърба си, потупвайки заобленото си коремче. — Добре — каза той накрая. — А сега ме пусни.

— Още не, Тут. Преди това имам нужда от нещо.