Буреносен фронт
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Буреносен фронт». Краткое содержание книги:
— Това са процедурни въпроси, Дрезден.
Силните му ръце стиснаха още по-здраво дръжката на меча. Прошарената му коса беше вързана на опашка на тила и приличаше на Шон Конъри в някой от неговите филми, само дето лицето на Морган беше прекалено изпито, за да го докара съвсем на вид.
— Какво имаш предвид? — попитах аз, като се опитвах да не издавам, че съм нервен и разстроен.
А всъщност бях. Морган беше моят Пазител, натоварен от Белия съвет да следи дали не нарушавам някой от Законите на Магията. Той ме следеше и шпионираше непрекъснато, идваше да души особено много след като бях изрекъл някое заклинание. Проклет да съм, ако позволя на този Цербер на Съвета да види и следа от страх у мен. Подобно на всеки параноичен фанатик, той би го изтълкувал като чувство за вина. Единственото, което трябваше да правя, е да запазя спокойно изражение и да не позволя умората да ме накара да изпусна нещо, което той би могъл да използва срещу мен.
Морган беше един от най-смъртоносните призователи в света. Нямаше достатъчно ум, за да се усъмни в лоялността си към Съвета, и владееше по-добре от мнозина най-светкавични и мръсни магии.
Достатъчно мощни и ужасни, за да разкъсат сърцата на Томи Том и Дженифър Стантън, ако пожелае.
— Имам предвид — каза той намръщено, — че съм натоварен да следя как използваш силите си и да се убедя, че не злоупотребяваш с тях.
— Разследвам изчезването на един човек — отговорих аз. — Единственото, което съм направил, е да призова един росен елф и да поискам да ми даде известна информация. Хайде, Морган. Всеки от нас прибягва до елфите от време на време. В това няма нищо лошо. Не се опитвам да ги контролирам. А само да науча нещо от тях.
— Формално погледнато е така — изръмжа Морган.
Вирнах заплашително глава — бяхме еднакви на ръст, но той ме превъзхождаше поне с петдесетина килограма. Можех да си избера по-подходящ противник, но той започваше да ме дразни.
— Формален поглед, зад който мога да се скрия доста успешно. Освен ако не изпитваш желание да призовеш Съвета и да проведем спора си пред тях. Знаеш, че ще им отнеме поне два дни да отложат плановете си, да уредят пътуването и да пристигнат тук. Не мога да си представя, че искаш да доведеш група недъгави старци и да ги накараш да прекъснат експериментите си само за да разберат дали слуховете, които се носят тук, са верни. Но ако мислиш, че се налага…
Морган изсумтя към мен.
— Не, не си струва.
Разтвори полите на тъмния си тренчкот и прибра меча в ножницата му. Мечът не беше най-опасното оръжие, съвсем не, но олицетворяваше авторитета, даден му от Съвета, и ако слуховете бяха верни, той бе надарен със силата да обезврежда всякакви магически заклинания, насочени срещу него. Нямах никакво желание да се стигне дотам и да трябва да проверявам, дали слуховете са верни.
— Радвам се, че сме на едно мнение — казах аз. — Приятно ми беше да те видя — и тръгнах край него.
Морган сложи едрата си ръка на рамото ми и сви пръсти.
— Не съм приключил с теб, Дрезден.
Не бих се опитвал да му противореча, докато играеше ролята на пратеник на Белия съвет. Но той не изпълняваше вече тази роля. Мечът беше прибран и той действаше от свое име, без да е облечен с някакъв официален авторитет — поне формално погледнато беше така. А той държеше много на правилата. Най-напред ми изкара ангелите, а след това ми досади — в тази последователност. А сега се опитваше да ме тормози. Мразя грубияните.
Така че поех пресметнат риск и го ударих колкото се може по-силно със свободната си ръка.
Мисля, че ударът го изненада повече от всичко друго. Той отстъпи крачка назад, за да не бъде изненадан отново, и само примигна. Изтри устата си с ръка и когато разтвори пръстите си, по тях имаше кръв.
Стъпих здраво на краката си и се изправих пред него, избягвайки погледа му.
— Не ме докосвай.
Морган продължаваше да ме гледа. След това видях, че лицето му се сгърчи от гняв и вените на слепоочията му се издуха.
— Как смееш? — каза той. — Как смееш да ме удряш?
— Не беше кой знае колко силно — отговорих аз. — Ако говориш от името на Съвета, бих се отнесъл към теб с цялото дължимо уважение. Но не мога да те търпя, когато се заяждаш по лични причини.
Видях как от ушите му буквално излезе пара, когато се замисли върху отговора ми. Потърси причина да ме нападне, но разбра, че според закона няма никакви основания да го направи. Споменах ли вече, че не беше много умен? И държеше много да се спазва законът.