Буреносен фронт

— Хайде, стига — прекъснах го аз. Беше трудно, много трудно да поддържам тона на гласа си толкова игрив, колкото ми се искаше. — Не съм го направил. И освен това помагам на полицията да открие извършителя.

— Полицията? — попита Морган. Той присви очи в усилие да разгадае изражението ми. — Като че ли те могат да се справят с подобен случай. Няма да ти бъдат от полза. Дори ако нагласиш нещата така, че някой да попадне под законите на смъртните вместо теб, Белият съвет ще се погрижи справедливостта да възтържествува. — Очите му излъчваха фанатичен блясък.

— Както и да е. Виж, ако откриеш нещо относно убиеца, което би могло да бъде от полза за полицията, ще ми се обадиш, нали?

Морган ме изгледа с дълбоко отвращение.

— Искаш от мен да те предупредя, когато подозренията ни падат върху теб, Дрезден? Вярно, млад си, но не подозирах, че си толкова глупав.

Прехапах устни, за да не изстрелям очевидния отговор. Морган вече беше на ръба да избухне. Ако бях осъзнал колко яростно искаше да ме хване в издънка, нямаше да налея масло в огъня и да го ударя по устата.

Добре де. Може би пак щях да го направя, но не толкова силно.

— Лека нощ, Морган — сбогувах се аз, преди голямата ми уста да ми навлече още неприятности.

Движението му беше по-бързо, отколкото можеше да се очаква от човек на неговата възраст. Юмрукът му срещна челюстта ми със свръхзвукова скорост и аз се намерих на земята, като марионетка с прерязани конци. Доста време единственото, което можех да правя, беше да дишам. Морган стърчеше над мен.

— Наблюдаваме те, Дрезден. — Обърна се и закрачи към гората, чиито сенки бързо погълнаха черната му наметка. До мен достигна само гласът му: — Ще разберем какво точно е станало.

Не посмях да му отвърна с нещо хапливо. Попипах с пръсти челюстта си, за да видя дали не е счупена. Изправих се и се запътих с омекнали крака към „Костенурката“. Искрено се надявах Морган да открие истината. На първо място това щеше да попречи на Белия съвет да ме екзекутира за нарушаване на Първия закон.

Чувствах, че ме гледа през целия път до колата. Проклет да е. Явно му доставя голямо удоволствие да ме следи. Бях убеден, че където и да отида през следващите няколко дни, той ще е зад мен и ще ме дебне. Беше като някой голям котарак от анимационните филми, който чака до мишата дупка горкото мишле да си подаде нослето, за да го размаже с голямата си лапа. А аз се чувствах точно като мишлето.

Тази аналогия малко ме ободри. В анимационните филми големите котараци винаги загазват. Може би същото щеше да сполети и Морган.

Част от проблема беше, че винаги когато срещах Морган, в паметта ми нахлуваха спомени от ужасните ми младежки години. По това време започнах да изучавам магията, а тогавашният ми ментор ме съблазняваше с Черната магия и накрая се опита да ме убие, защото отказах. Вместо това аз го убих, по-скоро случайно — но той беше мъртъв и аз го бях извършил чрез магия. Бях нарушил Първия закон: Не убивай. Ако някой го наруши, има само една присъда за виновния и тя се изпълнява с меч.