Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Мари-Лор се разполага на пода на ключарната и отваря книгата. В края на първа част професор Аронакс е изминал само шест хиляди левги. Толкова много остават още. Само че има нещо странно: думите не се връзват. Тя чете: „Едно внушително ято акули следваше през целия ден кораба“, но логиката, която би трябвало да свързва всяка дума със следващата, й убягва.
Някой пита:
— Директорът напусна ли?
Друг казва:
— В края на седмицата.
Дрехите на баща й миришат на слама; пръстите му вонят на машинно масло. Работа, пак работа… и няколко часа изтощен сън, преди по изгрев отново да се върне в музея на работа. Камиони отнасят скелети, метеорити, октоподи в стъкленици, хербарии, египетско злато, слонова кост от Южна Африка и вкаменелости от пермската ера.
На първи юни над града прелитат самолети, безкрайно високо, пълзейки през слоестите облаци. Когато вятърът утихва и наблизо няма коли с работещи двигатели, Мари-Лор излиза пред Галерията по зоология и ги чува: тихо мъркане, на километри височина. На следващия ден замлъкват радиостанциите. Пазачите в портиерната почукват по кутията на приемника, клатят го насам-натам, но от високоговорителя се чува само пукане. Сякаш радиопредавателните кули са свещи и нечии пръсти са щипнали пламъчетата им.
През тези последни нощи в Париж, докато се прибира с баща си в полунощ, стиснала огромната книга пред гърдите си, в промеждутъците между жуженето на насекомите Мари-Лор сякаш усеща някакво потръпване във въздуха — като скърцане на лед, когато от мястото на натиск се разбягва паяжина от пукнатини към периферията. Сякаш градът е умален модел, като тези, правени от баща й, и сянката на нечия тежка ръка надвисва отгоре му.
Не си ли беше мислила, че ще живее с баща си в Париж до края на живота си? Че всеки следобед ще бъбри с д-р Жефар? Че всяка година баща й ще й подарява дървена главоблъсканица и книга за рождения й ден, а тя ще изчете всичко от Жул Верн и Дюма, дори Пруст и Балзак може би? Че баща й винаги ще си тананика, докато майстори къщички вечер, а тя винаги ще познава колко крачки има от входната им врата до фурната (четирийсет), колко оттам до бирарията (трийсет и две) и че винаги ще има захар, която да трупа на планини в кафето си на разсъмване?
„Здрасти, здрасти!“
„Картофи — на „шест часа!“ „Гъби — на „три“.
А сега? И оттук нататък?
Чорапи за фронта
Вернер се събужда след полунощ и вижда единайсетгодишната Юта, сгушена до леглото му. Късовълновият приемник е в скута й, а на пода до нея — лист хартия с недовършена рисунка на един от многолюдните градове, с които е пълно въображението й.
Юта сваля слушалката и присвива очи. В сумрака рошавите й кичури изглеждат по-светли от всякога: драсната клечка кибрит.
— В момичешката организация — тихо му казва тя — плетем чорапи. Защо са им толкова чорапи, а, Вернер?
— Райхът се нуждае от тях.
— За какво?
— За крака, Юта. За войниците. Остави ме да спя.
Сякаш нарочно едно момченце — Зигфрид Фишер — изплаква долу; веднъж, след това още два пъти и Вернер и Юта чуват краката на фрау Елена, скърцащи по стълбите, после утешителните й думи и къщата утихва отново.
— На теб само математиката ти е в главата — прошепва Юта. — И да човъркаш приемници. Не те ли интересува какво става?
— Какво слушаш?
Тя скръства ръце, слага отново слушалката и не отговаря.
— Нещо забранено ли?
— Теб какво те интересува?
— Знаеш, опасно е…
Тя запушва с пръст свободното си ухо.
— Другите не роптаят — й казва той. — Плетат чорапи… събират хартия и прочие.
— Бомбардират Париж — казва тя. Толкова силно, че Вернер за малко не скача да й запуши устата.
Юта вдига глава и го поглежда враждебно. Има вид, сякаш че през косата й е преминал леден вятър.
— Нашите самолети са над Париж, Вернер, и сипят бомби. Ето това слушам.
Бягство
Из цял Париж хората мъкнат порцелан към мазетата, пришиват перли в подгъвите и крият златни пръстени в подвързиите на книгите. Пишещите машини са обрани от музейните канцеларии. Залите са се превърнали в пакетажни цехове, подовете им са покрити със слама, талаш и канап. По обед извикват ключаря в кабинета на директора. Мари-Лор седи с кръстосани крака на пода на ключарната и се опитва да чете романа си. Капитан Немо се кани да излезе с професор Аронакс и другарите му на подводна разходка из рифовете със стриди, в търсене на бисери, но Аронакс се опасява от възможността да срещнат акули, и макар че тя изгаря от нетърпение да разбере какво ще се случи, изреченията се разсипват из страницата. Думите се превръщат в букви, буквите — в неразбираеми издатини. Сякаш е с груби ръкавици върху дланите си.