Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Децата изпяват песен и омитат пудинга, фрау Елена казва „Хайде в креватчетата!“ и Вернер изключва радиото. Молят се. Вернер, натежал от преяждане, занася радиото под капандурата. По пътищата на Цолферайн петнайсетгодишни момчета се стичат към минните подемници и се строяват с каски и лампи пред порталите. Той се опитва да си представи слизането им в шахтите, прелитащите мъждиви крушки на аварийното осветление, тракането на телени въжета… всички мълчат, потъвайки в този вечен мрак, из който мъжете ровят като къртици, с един километър скали, надвиснали над главите им.
Още една година. Ще му връчат каска и фенер и ще го тикнат в клетката като всички останали.
Минали са месеци, откакто за последно е слушал на къси вълни французина. Една година, откакто изпод пръстите му измъкнаха набръчканите страници на „Принципи на механиката“. До неотдавна е мечтал за Берлин и неговите прочути учени: Фриц Хабер, създателя на изкуствения тор; Херман Стаудингер, изобретателя на пластмасата. Херц, направил невидимото видимо. Всички велики неща стават там. „Вярвам в теб, — казваше му фрау Елена. — Знам, че от теб ще излезе нещо!“ Днес сънува кошмари, в които се лута из тунелите на мините. Сводовете им са черни и лъскави; той върви, а над него висят скални късове. Ронят се. Той пълзи, спъва се. Скоро вече не може да вдигне глава, нито да движи ръцете си. Скалната маса над него е сто трилиона тона; лъха мъртвешки студ, а лицето му е притиснато към основата на галерията. Някакъв тежък отломък се врязва в черепа му. Буди се.
Дъждовната вода ромоли: от облака върху покрива към стрехите. Вернер притиска чело о стъклото на капандурата и се взира през капките; покривът на дома е само един от многото мокри покриви, сбутани сред колосите на коксовите и доменните пещи, рафинерията — сложен многоетажен силует, изрязан на фона на небето, мината и заводите, с техния денонощен ритъм, декар след декар, докъдето погледът стига, села и градове… застрашително ускоряващата се и неспирно растяща машина, наречена Германия. С милиони мъже, готови да жертват живота си за нея.
„Добър вечер“, си мисли той. Или „Хайл Хитлер“. Всички избират второто.
Чао, сляпа красавице
Думата „война“ вече не е с въпросителен знак. Раздават се инструкции. Спестяванията трябва да се пазят. Малък екип куриери е започнал да евакуира фондовете по имения из провинцията. Ключалки и ключове се търсят повече от всякога. Бащата на Мари-Лор работи до полунощ… до един часа… Всеки сандък трябва да се заключи с катинар, всяка товарителница — да се прибере и опише. Бронирани камиони буботят до рампите за товарене. Толкова неща трябва да бъдат скрити: вкаменелости, древни ръкописи, нефрит от тринайсети век, каванзит от Индия, перли, късове самородно злато, сапфир с големината на мишка. Мари-Лор си мисли: „И „Лумналото море“ сигурно.“
Иначе пролетта е направо приказна: топла, нежна, нощите са уханни и успокояващи. Но всичко е заредено със скрито напрежение, сякаш градът е построен върху ципата на балон, който някой надува до пръсване.
Пчелите събират нектар из цъфналите алеи на Ботаническата градина. Чинарите ронят семена, а огромни валма пух се трупат по пътеките.
„Ако ни нападнат… защо да нападат?… трябва да са напълно луди.“
„Да отстъпиш значи да спасиш живот.“
Край на количките със сандвичи. Торби с пясък преграждат входовете на музея. Двама войници върху покрива на Галерията по палеонтология оглеждат пространството над градините с бинокли. Но голямата небесна купа остава празна: няма цепелини, няма бомбардировачи, няма десантчици свръхчовеци, само последните пойни птици, долитащи от зимните си квартири, и пъргавите пролетни ветрове, прераждащи се в спокойния и зелен бриз на лятото.
Слухове, светлина, въздух. Този май като че ли е по-красив от всички, които Мари-Лор е запомнила. Сутринта на дванайсетия й рожден ден на мястото на захарницата няма дървена главоблъсканица; татко й е затънал в работа. Но има книга: втората част на „Двадесет хиляди левги под водата“, брайлово издание, дебело колкото възглавница на диван.
Тя изтръпва от радост:
— Как…?
— То си е моя работа.
Стените на квартирата им треперят от влачене на мебели, пълнене на сандъци, коване на прозорци. Двамата отиват пеша до музея и баща й разсеяно подхвърля на портиера: „Казват, че засега нищо няма.“