Светлината, която не виждаме

Немците, твърди един градинар, имали шейсет хиляди десантни планера; можели да стоят гладни с дни; и обезчестявали всяка ученичка, която срещнели. Една жена от гишето за билети знаела, че германците носят хапчета за мъгла и ракетни колани; униформите им, подшушнала тя, били изработени от специален плат, по-здрав от стоманата.

Мари-Лор седи на пейката до витрината с мекотелите и се вслушва в разговорите на околните. Едно момче изтърсва:

— Имали бомба, наречена „Ох, недей!“. Гръмва и се изпускаш в гащите.

Смях.

— Чух, че раздавали отровни шоколадчета.

— Чух, че опандизвали лудите и сакатите.

При всеки опит да сподели чутото с татко си той само възкликва: „Хм… Немците?“ Аншлусът на Австрия според него е съвсем обикновено събитие. Казва, че всички помнят какво е война и никой не е луд да започва нова. Директорът бил спокоен, както и ръководителите на отдели; така че защо му е на едно малко момиче да се безпокои, още повече ако има уроци за учене?

И сякаш е прав; нищо не се променя освен дните на седмицата. Всяка сутрин Мари-Лор се събужда, облича се и минава с баща си през вход № 2, чува го как поздравява нощния пазач и разсилния. „Здрасти, здрасти!“ Учените и библиотекарите все още си получават ключовете сутрин, все още изучават своите древни слонски бивни, екзотичните си медузи и хербариите. Секретарките все още чуруликат за мода; директорът все още пристига в двуцветната си лимузина „Делаж“; всеки ден по обед чернокожите продавачи на закуски прибутват количките си в залите и тихо подвикват: „с ръжен хляб и яйце, с ръжен хляб и яйце…“

Мари-Лор чете Жул Верн в ключарната, в тоалетната, из коридорите; чете по пейките на Голямата зала и по стотиците чакълени алеи на градините. Прочита първата половина от „Двадесет хиляди левги под водата“ толкова пъти, че я научава наизуст.

„Морето е всичко. То обхваща седем десети от света… Морето е само вместилище за всички чудовищни и свръхестествени неща, които съществуват в него. Това е движение и любов; то е оживяла безкрайност.“

Нощем в леглото си тя пътува заедно с капитан Немо в търбуха на „Наутилус“, под бушуващите на повърхността бури и вълшебния покров на кораловите рифове.

Д-р Жефар я учи как се казват черупките — Lambis lambis, Cypraea moneta, Lophiotoma acuta — и я кара да опипва бодлите, отворите и извивките им. Обяснява клоновете на морската еволюция и последователността на геоложките периоди; а тя се мъчи да обхване безграничния ход на изминалите хилядолетия: милиони години, десетки милиони.

— Почти няма вид, Лорче, който да е живял и да не е изчезнал. Няма причина да се надяваме, че с нас, хората, ще е по-различно! — д-р Жефар произнася това със странна наслада и си налива вино, а тя си представя главата му като шкаф, пълен с десетки хиляди чекмедженца и отделения.

През цялото лято дъхът на коприва, маргаритки и дъждовна вода се носи из градините. Тя и татко й правят тарта с грах и я прегарят по невнимание, той отваря всички прозорци, за да излезе димът, и тя чува мелодия на цигулка, долитаща откъм улицата. Но в началото на есента, веднъж-два пъти седмично, в определени моменти от деня, докато седи под огромния жив плет в Ботаническата градина или чете до тезгяха на баща си, Мари-Лор вдига глава от книгата и й се струва, че надушва бензин във въздуха. Сякаш някаква огромна река от машинарии бавно и необратимо се пресяга към нея.