Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Напред и само напред!
Членството в „Хитлерюгенд“ става задължително. Момчетата от отряда на Вернер се упражняват да маршируват, покриват нормативи и трябва да пробягат шейсет метра за дванайсет секунди. Всичко е слава, Родина, надпревара и жертвоготовност.
„Бъди предан, бий се смело и умри с усмивка“, пеят момчетата, докато маршируват край оградата на детския дом.
Училище, домашни, тренировки. Вернер стои до късно и слуша радио или лавира из сложните математически уравнения, които е успял да препише от „Принципите на механиката“, преди да му вземат книгата. Прозява се по време на ядене, заяжда се с по-малките деца.
— Всичко наред ли е? — пита фрау Елена, взирайки се в лицето му.
Вернер поглежда встрани и казва:
— Бива.
Теориите на Херц са увлекателни, но той предпочита да майстори нещо, да си служи с ръце, свързвайки ума с пръстите си. Поправя шевната машина на съседката, салонния часовник в детския дом. Прави макара за прибиране на прането и проста сигнална система от звънец и батерия, с която фрау Елена знае накъде щъкат бебетата. Изобретява машина за рязане на моркови: натискаш, деветнайсет остриета се забиват в моркова и го разделят на двайсет равни резенчета.
Един ден се поврежда радиото на съседите и фрау Елена предлага Вернер да му хвърли едно око. Той сваля капака, побутва лампите. Едната не прави добър контакт и Вернер я намества в цокъла й. Радиото оживява, а съседните са очаровани. Не след дълго в дома се занизват хора — да търсят майстора. Виждат тринайсетгодишния Вернер да слиза от тавана, търкайки очи, с чорлава бяла коса и самоделно сандъче за инструменти и се подсмихват невярващо.
По-старите апарати са най-лесни за поправяне: проста схема, стандартни лампи. Восък, изтекъл от кондензатор, или нагар по някое съпротивление. Но и модерните приемници не му се опират много. Отваря ги, разглежда електрическите вериги, проследява с пръст хода на електроните. Източник на захранване, триод, резистор, бобина. Високоговорител. Съзнанието му кръжи около проблема, хаосът се превръща в ред, повредата излиза наяве и не след дълго радиото е поправено.
Понякога му дават по някоя марка. Някои от домакините му варят кренвирши или му завиват бисквити — да ги занесе на сестричката си. Съвсем скоро Вернер вече може да състави карта на радиоприемниците в околността: самоделен уред с детектор от пирит в кухнята на аптекаря; красива десетлампова радиола в дома на един шеф на отдел, от която го удря ток при всеки опит да смени станцията. Дори и най-бедните миньорски къщи обикновено притежават държавно субсидиран „Фолксемпфенгер ВЕ301“, народен радиоприемник, белязан с орел и свастика, без къси вълни, само за немски станции.
Радио: свързва милиони уши с една уста. От високоговорителите из целия Цолферайн кресливият глас на райха се извисява все по-близо до небето, като някакво невъзмутимо дърво; поданиците се стремят към клоните му като към устните на бог. И ако бог спре да шепне, отчаяно търсят някой, който отново да пусне в ход отровата.
Седем дни в седмицата миньорите вадят на бял свят въглища, въглищата се мелят, вкарват се в коксови пещи, коксът се гаси в огромни охладителни кули и се вози до доменните пещи, където топи желязна руда, а желязото се преработва в стомана, излива се на слитъци и натоварено на шлепове, потегля към огромната зинала паст на Родината. — „Пречистване, дудне радиото — може да се постигне само чрез адски огън. Само с огън и жупел ще се отсеят богоизбраните.“
Юта прошепва:
— Днес изгониха от вира едно момиче. Инге Хахман. Казаха, че не може да плува с нас, тъй като била от смесен произход. Било нехигиенично. Смесен произход… Ние не сме ли такива, Вернер? Нали сме смесени — от баща и майка?
— Имат предвид с евреи. И недей да дрънкаш толкова високо. Ние не сме евреи.
— Но сигурно сме смесени с нещо…
— Ние сме си изцяло немци. С нищо не сме смесени.
Хериберт Помсел е навършил петнайсет години и се е преместил в миньорските общежития, работейки във втора смяна като пожарникар, и Ханс Шилцер е в момента най-голямото момче в къщата. Прави стотици лицеви опори; стяга се да ходи на митинг в Есен. Бие се с юмруци по улиците, говори се, че подпалил кола. Една нощ Вернер го чува да крещи долу на фрау Елена. Входната врата се затръшва, децата подскачат в леглата си; фрау Елена прекосява салона, а чехлите й шептят: ляво… дясно… ляво… дясно… Вагонетките с въглища скърцат, докато изчезват в мокрия мрак. В далечината бучат машини: пулсиращи бутала, въртящи се ремъци. Равномерно. Влудяващо.