Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Някой казва:
— Втора армия е разбита, девета — отрязана. Флотът е потопен.
Друг се обажда:
— Ще ни прегазят, ясно е.
Стържене на куфари по настилката, джафкане на кученце, свирка на кондуктор, някакъв тежък механизъм се прокашля в опит да се раздвижи, но замира. Мари-Лор се опитва да успокои стомаха си.
— Нали сме с билети, по дяволите! — крещи някой зад нея.
Има спречквания. Насред множеството пълзи истерия.
— Как изглежда?
— Кое?
— Гарата. Нощта.
Тя чува изпукването на запалката, смукването и съскането на тютюна в края на цигарата му.
— Чакай да видим. Целият град е тъмен: прозорци, улици… Няколко лъча в небето, тътсят самолети. Виждам една жена по нощница. И една с чинии.
— А войските?
— Няма войски, Мари.
Силната му ръка стиска нейната. Страхът й поотминава. В улука се стича дъжд.
— И… какво правим в момента, папà?
— Молим се да пристигне влак.
— А останалите край нас?
— Правят същото.
Хер Зидлер
Почукване след вечерния час. Вернер и Юта си пишат домашните, заедно с пет-шест други деца на дългата дървена маса в салона на къщата. Фрау Елена забожда партийната значка върху ревера си и отваря.
Ефрейтор с пистолет на колана и лента с пречупен кръст на лявата си ръка влиза, измокрен от дъжда. Под ниския таван на помещението мъжът изглежда абсурдно висок. Вернер веднага се сеща за късовълновия приемник, скрит в старата дървена аптечка под леглото му. Казва си: „Знаят, разбрали са.“
Ефрейторът оглежда стаята — печката за въглища, простряното пране, недохранените деца — със смес от снизхождение и враждебност. Пистолетът му е черен и сякаш изсмуква цялата светлина в стаята.
Вернер са осмелява да хвърли един поглед на сестра си. Нейното внимание е все така приковано върху посетителя. Ефрейторът взима една книга от салонната масичка — детска, за някакво говорещо влакче, — прелиства я страница по страница и я оставя. След това казва нещо, което Вернер не успява да чуе. Фрау Елена скръства ръцете си пред престилката, за да не проличи, че треперят.
— Вернер — обръща се тя към него с бавен, отвъден глас, без да отлепя очи от ефрейтора. — Този господин имал радио, което…
— Донеси си инструментите — казва мъжът.
На излизане Вернер поглежда само веднъж назад: челото и дланите на Юта са притиснати о стъклото на прозореца. Осветена е в гръб и не може да разчете изражението й. После дъждът я скрива.
Вернер е наполовина по-нисък от ефрейтора и трябва да прави двойно повече крачки от него. Минават край работническите къщи и караула в долната част на хълма, където започват жилищата на началството. Дъждът бръсне по диагонал през лампите. Малкото хора, които срещат, заобикалят отдалеч ефрейтора.
Вернер не рискува да задава въпроси. С всеки удар на сърцето му желанието да хукне се засилва.
Стигат до портата на най-голямата къща в колонията, сграда, която е виждал хиляди пъти, но никога толкова отблизо. Голям пурпурен флаг, натежал от дъждовната вода, виси от перваза на един прозорец на горния етаж. Ефрейторът похлопва на задната врата. Камериерка в рокля с висока талия поема палтата им, сръчно ги изтръсква от капките и ги увесва на закачалка с бронзов пиедестал. Кухнята мирише на сладкиши.
Ефрейторът води Вернер до трапезария, където жена с тясно лице и три естествени маргаритки, забодени в косата й, седи на стол и прелиства списание.
— Мокри кокошки — казва тя и се връща към списанието си. Не ги кани да седнат.
Тежък червен килим е погълнал грубите подметки на Вернеровите обувки; ярки електрически крушки греят върху полилея над масата; рози се вият по тапетите. В камината тлее огън. По четирите стени висят рамкирани феротипии на смръщени предшественици. Нима тук затварят момчета, чиито сестри слушат чужди радиостанции? Жената продължава да прелиства страниците на списанието. Ноктите й са яркорозови.
По стълбите слиза мъж с ослепително бяла риза.
— Гледай ти, той бил съвсем малък! — казва мъжът на ефрейтора. — Значи ти си прочутият майстор на радиоприемници. — Гъстата черна коса на мъжа е като залепена с лак за черепа му. — Рудолф Зидлер — представя се той и с леко кимване освобождава ефрейтора.
Вернер се опитва да издиша. Хер Зидлер закопчава ръкавелите си и се оглежда в едно мътно огледало. Очите му са сини като морето.
— Значи не си от тези, дето се размотават. Браво. Ето виновника. — Сочи огромен американски „Филко“ в съседната стая. — Двама техници се провалиха вече. След това чух за теб. Пробвай да видим какво ще стане. Тя — кима към жената — не може без любимото си предаване. Както и новините, разбира се.