Торбарите [bg]

Ревът на четирите големи двигателя отново забуча в ушите ми и аз отворих очи. Мориси дремеше на седалката, главата му неудобно килната настрана. Когато станах, той отвори очи.

— Колко време съм спал? — попитах аз.

— Около четири часа.

— Най-добре да сменя Роджър — казах аз и се изправих.

Форестър вдигна поглед, когато влязох в кабината.

— Явно си бил много уморен. По едно време хъркаше така силно, че си помислих, че имаме пет двигателя, а не четири.

Отпуснах се на седалката на втория пилот.

— Дай да те сменя, за да си починеш. Къде се намираме?

— Тук някъде — каза той, посочвайки с пръст върху картата между нас. Хвърлих поглед. Бяхме на около хиляда и петстотин километра от Англия, над океана.

— Бавно се движим.

Той кимна.

— Попаднахме на силен насрещен вятър.

Присегнах за кормилото и го дръпнах към мен, докато включи.

— Готово — казах. — Поемам го.

Той освободи кормилото, стана и се протегна.

— Ще се опитам да дремна.

— Чудесно — поощрих го аз и погледнах през люка. Започваше да вали.

— Сигурен ли си, че можеш да си държиш очите отворени няколко часа?

— Ще се справя.

Той се разсмя.

— Или си по-добър от мен, или аз остарявам. По едно време си мислех, че възнамеряваш да спиш с всички англичанки.

Ухилих се на свой ред.

— При онези непрестанно падащи бомби счетох за нужно да се възползвам колкото мога от случая.

Той пак се засмя и напусна кабината. Обърнах се към контролите. Очевидно не бях единственият, който разсъждаваше така. Сигурно и момичетата изпитваха същото. Имаше нещо отчаяно в начина, по който настояваха да се възползваш от услугите им.