Торбарите [bg]

— И вие ми липсвахте, мистър Корд.

Обърнах се и влязох във всекидневната. Робер беше повече от приятел. Той ми беше нещо като ангел-хранител. Не зная какво щеше да стане с мен след смъртта на Рина, ако не беше Робер.

Когато се върнах от Ню Йорк в Рено, бях същинска развалина. Не ми се правеше нищо. Исках само да пия и да забравя. Хората ми бяха непоносими.

Баща ми не ми даваше мира; сякаш ме бе яхнал на раменете като пустинен индианец на пони. Бях пожелал неговата жена. Умряла беше неговата жена. Тогава защо плачех? Защо всичко бе опустяло за мен?

После една сутрин се събудих в мръсния заден двор, при колибата, където бе стаята на Невада, и видях Робер над главата си. Смътно си спомних как се бях облегнал на стената, където довърших бутилката бърбън. Това беше предната нощ. Бавно извърнах глава. Празната бутилка лежеше до мен.

Вдигнах ръка от праха и се опипах. Главата ме болеше, устата бе пресъхнала и когато направих опит да се изправя на крака, не ми достигнаха сили.

Усетих ръката на Робер да се плъзга под мишниците ми и да ме изправя на крака. Закрачихме по утъпканата земя.

— Благодаря ти — казах аз, облегнат на него. — Ще се оправя, щом пийна едно.

Гласът му беше толкова кротък, че отначало ми се стори, че не съм го чул.

— Никакво уиски вече, мистър Корд.

Опулих се насреща му.

— Какво рече?

Големите му очи ме гледаха безизразно.

— Никакво уиски вече, мистър Корд — повтори той. — Смятам, че е време да престанете.

Гневът се надигна в мен и ми даде сили. Отскубнах се от него.

— Кой, по дяволите, смяташ, че си ти? — креснах аз. — Щом искам да пия, ще пия!

Той поклати глава.

— Никакво уиски вече. Не сте малко момче. Не можете да бягате и да криете главата си в бутилка уиски всеки път, щом ви се случи нещо неприятно.

Изгледах го, безмълвен за миг, а гневът ме обливаше на студени вълни. После възвърнах гласа си.

— Уволнен си! — креснах аз. — Никой черен кучи син не може да ме командва!

Обърнах се и тръгнах към къщата. Усетих ръката му на рамото си и се обърнах. Лицето му бе помръкнало.

— Съжалявам, мистър Корд — промълви той.

— Не е нужно да се извиняваш, Робер.

— Не се извинявам за това, което казах, мистър Корд — отговори той с притихнал глас. После видях как грамадният му, приличащ на чук, юмрук се насочва към мене. Направих опит да се отдръпна, но изглежда, че нещо в тялото ми не действаше тъй, както ми се искаше, така че пак потънах в дълбока тъмнина.

Този път, когато се събудих, бях в леглото си, загърнат в чисти чаршафи. В камината гореше огън, чувствах се съвсем отпаднал. Извърнах глава. Робер седеше на стола до леглото ми. На масичката до него имаше малък супник, от който се издигаше пара.