Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
И сцената се преобрази. Хари се огледа. Беше на перон „Девет и три четвърти“ и Снейп стоеше до него, леко прегърбен, до слаба жена с изпито лице и кисело изражение, която страшно приличаше на него. Снейп се бе вторачил към едно семейство от четирима души, на известно разстояние от тях. Двете момичета стояха малко настрана от родителите си. Лили изглежда опитваше да се защити пред сестра си. Хари се приближи да чуе.
— … съжалявам, Туни, съжалявам! Слушай… — тя взе ръката на сестра си и се хвана здраво за нея, макар Петуния да се опита да я издърпа. — Може би щом стигна там… не, слушай, Туни! Може би щом стигна там, ще мога да отида при професор Дъмбълдор и да го убедя да промени решението си!
— Не — искам — да — ходя! — заяви Петуния и изтегли ръката си обратно от хватката на сестра си. — Мислиш, че искам да отида в някакъв глупав замък и да се уча да бъда от-…
Бледите й очи обхождаха перона, котките мяукащи в ръцете на собствениците си, совите, пляскащи с криле и кряскащи една към друга от клетките, учениците, някои вече носещи дългите си черни мантии, товарещи куфари в ярко червената парна машина или поздравяващи се с радостни възгласи след като са били разделени цяло лято.
— … мислиш, че искам да бъда от… откачалка?!
Очите на Лили се напълниха със сълзи, когато Петуния успя да дръпне ръката си.
— Аз не съм откачалка! — каза Лили. — Ужасно е да се говори така.
— Натам си се запътила — каза Петуния с охота. — В Специалното училище за откачалки. Ти и онова момче на Снейп… странни птици, това сте вие двамата. Добре е, че ви разделят от нормалните хора. Прави се, заради нашата безопасност.
Лили погледна към родителите си, които оглеждаха перона с вид на пълно наслаждение, попивайки гледката. После погледна обратно към сестра си и гласът й беше тих и злобен.
— Май не смяташе, че е училище за откачалки, когато писа до директора и го умоляваше да те вземе, а?…
Петуния стана ярко червена.
— Умолявала? Не съм го умолявала!
— Видях отговора му. Беше много любезен.
— Не е трябвало да четеш… — прошепна Петуния, — беше моето лично… как си могла…?
Лили се издаде с бърз поглед към мястото, където Снейп стоеше наблизо. Петуния ахна.
— Това момче го е намерило! Ти и това момче сте се промъкнали в стаята ми!
— Не… не сме се промъквали… — сега Лили беше в защита. — Сивиръс видя писмото и не можеше да повярва, че мъгъл може да се е свързал с „Хогуортс“, това е всичко! Той казва, че трябва да има магьосници, работещи под прикритие в пощенската служба, които да се грижат за…
— Явно магьосниците си врат носа навсякъде! — каза Петуния, сега побледняла, както се бе изчервила преди. — Откачалка такава! — изсъска тя срещу сестра си и се втурна към мястото, където стояха родителите й…
Сцената се преобрази отново. Снейп бързаше по коридора на „Хогуортс Експрес“, докато влакът потракваше, пътувайки през провинцията. Вече се бе преоблякъл в училищната си мантия, вероятно използвайки първата възможност да се отърве от ужасните си мъгълски дрехи. Най-сетне той спря до едно купе, в което група буйни момчета говореха. Изгърбена на седалката в ъгъла до прозореца беше Лили, с лице допряно към стъклото.
Снейп отвори плъзгащата се врата на купето и седна срещу Лили. Тя погледна към него и после отново през прозореца. Беше плакала.
— Не искам да говоря с теб — рече тя, стягайки се.
— Защо не?
— Туни ме м-мрази. Защото видяхме онова писмо от Дъмбълдор.
— Е, и?
Тя му хвърли поглед, изпълнен с антипатия.
— Е, ами тя ми е сестра!
— Тя е само един… — той се удържа бързо; Лили, прекалено заета да се опитва да избърше очите си незабелязано, не го чу.
— Но ние отиваме! — каза той, неспособен да потисне веселието в гласа си. — Това е то! Отиваме в „Хогуортс“!
Тя кимна, бършейки очите си, но противно на волята си, наполовина се усмихна.
— Гледай да си в „Слидерин“ — рече Снейп, окуражен, че тя се бе оживила мъничко.
— „Слидерин“?
Едно от момчетата в купето, което не бе показало никакъв интерес към Лили или Снейп до този момент, се огледа при тези думи, и Хари, чието внимание се беше насочило изцяло към двойката до прозореца, видя баща си: слаб, чернокос като Снейп, но с този необясним вид на човек, за когото са се грижили добре, дори обожавали; вид, така издайнически липсващ на Снейп.
— Кой би искал да е в „Слидерин“? Мисля, че по-скоро бих напуснал, а ти? — попита Джеймс момчето, излегнало се на седалките срещу него и с потрес Хари осъзна, че това беше Сириус. Сириус не се усмихна.