Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
— Лили, хайде, тръгваме си! — пискливо отсече тя. Лили се подчини на сестра си незабавно, гледайки свирепо Снейп, докато си тръгваше. Той стоеше и ги изпращаше с поглед, докато преминаха маршово през входа на игралната площадка и Хари, единственият останал да го види, разпозна горчивото разочарование на Снейп и разбра, че Снейп бе планирал този момент от известно време и че всичко се бе объркало…
Сцената се разтопи и преди Хари да усети, се появи отново около него. Сега той беше сред няколко близко растящи дървета. Можеше да различи огряна на дневната светлина река да проблясва между дънерите им. Затуляйки слънцето, дърветата оформяха малко заливче от прохладна зеленикава сянка. Две деца седяха един срещу друг, с преплетени крака, на земята. Снейп бе свалил палтото си сега; странната му дамска риза изглеждаше по-малко необичайна в полусянката.
— … и Министерството може да те накаже, ако правиш магии извън училище — получаваш писма за това.
— Но аз съм правила магии извън училище!
— Ние сме добре. Все още нямаме магически пръчки. Оставят те на свобода, докато си детенце и не можеш да се сдържаш. Но щом навършиш единайсет — кимна той с важност, — и започнат да те обучават, тогава трябва да внимаваш.
Последва кратка тишина. Лили беше взела едно паднало клонче и го превърташе из въздуха, и Хари знаеше, че си представя как искри излизат от края му. После тя пусна клончето, наведе се към момчето и каза:
— Истина е, нали? Не е някаква шега? Петуния казва, че ме лъжеш. Петуния казва, че няма никакво училище „Хогуортс“. Но то е истинско, нали?
— Истинско е за нас — каза Снейп. — Не за нея. Но ние ще получим писма, ти и аз.
— Наистина?!… — прошепна Лили.
— Определено… — рече Снейп, и дори с лошо подстриганата си коса и чудноватите си дрехи, демонстрира странно внушителна фигура, изтегната пред нея, изпълнен с увереност за своята съдба.
— И наистина ли ще пристигне със сова? — прошепна Лили.
— Обикновено, да! — каза Снейп. — Но ти си родена сред семейство на мъгъли, така че някой от училището ще трябва да дойде и да обясни на родителите ти.
— Има ли разлика дали си роден сред мъгъли?
Снейп се поколеба. Черните му очи, пламенни сред зеленикавия сумрак, се придвижиха по бялото й лице и червената коса.
— Не — каза той. — Няма никаква разлика.
— Добре — въздъхна облекчено Лили. Видно беше, че се бе притеснявала за това.
— Ти притежаваш много силни магически способности — каза Снейп. — Виждал съм те. Всички тези пъти, когато те наблюдавах…
Гласът му се изгуби; тя не го слушаше, а се бе протегнала върху обсипаната с листа земя и гледаше нагоре към зеления дървесен свод над тях. Той я наблюдаваше така жадно, както и преди на игрището.
— Как са нещата у вас? — попита Лили.
Мъничка гънка се появи между очите му.
— Добре — каза той.
— Вече не се карат?
— О, да, карат се! — рече Снейп. Той взе пълна шепа с листа и започна да ги накъсва, явно, без да съзнава какво прави. — Но няма да мине много време преди да се махна.
— Ами баща ти, той не обича ли магията?
— Той нищо не обича особено много… — каза Снейп.
— Сивиръс?
Лека усмивка се изви по устните на Снейп, когато тя произнесе името му.
— Да?
— Кажи ми отново за дименторите.
— За какво ти е да знаеш за тях?
— Ако използвам магия извън училище…
— Няма да те дадат на дименторите за това! Дименторите са за хора, които вършат наистина лоши работи. Те охраняват магьосническия затвор, „Азкабан“. Ти няма да завършиш в „Азкабан“, ти си прекалено…
Той почервеня отново и накъса още листа. После неясно прошумоляване иззад Хари го накара да се обърне: Петуния, криеща се зад едно дърво, бе загубила опора.
— Туни! — възкликна Лили, с изненада и поздрав в гласа си, но Снейп беше скочил на крака.
— Кой шпионира сега, а?! — изкрещя той. — Какво искаш?
Петуния беше останала без дъх, стресната от това, че е била хваната. Хари видя, че се мъчеше да измисли нещо обидно в отговор.
— Ти пък с какво си се облякъл? — рече тя, сочейки към гърдите на Снейп. — Блузата на майка си?
Чу се силен пукот. Един клон над главата на Петуния бе паднал. Лили изпищя. Клонът беше пернал Петуния по рамото и тя се бе катурнала назад и избухнала в сълзи.
— Туни!
Но Петуния бягаше надалеч. Лили се нахвърли върху Снейп.
— Ти ли го направи?
— Н-не… — той изглеждаше едновременно непокорен и уплашен.
— Ти го направи! — тя отстъпваше от него. — Ти беше! Ти я нарани!
— Не… не, не съм!
Но лъжата не успя да убеди Лили. След един последен изгарящ поглед тя побягна от малкия гъсталак подир сестра си, а Снейп изглеждаше нещастен и объркан…