Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Дълго време се скитахме ние по урви и долини, докато намерим ранената стопанка на бае Марина, за която бяхме тръгнали. Дойдохме наблизо до онова място, отгдето башибозушките чалми свободно можеха да се виждат. Като се боях да не закъснейме и да не би да ни хванат турците, казах на доктора да се върнем при четата на Лисец и чак яа другия ден да дойдем, когато бае Марин се научи наздраво где се намира жена му, понеже и той не беше я видял още с очите си, а от хората само слушал, че е ранена. Тоя последният обаче, възползуван от мрачното настроение на своите съграждани, които не ни изгледаха твърде с добро око, възрази сърдито и малко повелително даже, че нашата длъжност не се състояла само в това да излъжем населението да се подигне на въстание, а сега да го оставим по гората без никаква защита! Нямаше що да се чини. После малко ние сполучихме да намерим ранената, през бута на която бяха преминали куршумите. Тя се увиваше с балканската трева — единствена постелка, — потънала в черни кърви, съсирени по дрехите й. Докторът си изпълни обязаностите и ние потеглихме пак за Лисец, но без бае Марина, който остана да помогне на съпругата си. Той ми повери всичките военни принадлежности, които се намираха в него, като телескопи, харти, компаси и 1500–2000 гроша беглишки пари, които, макар и да не бяха обща принадлежност, но бае Марин не искаше да оставя върху си никакви лекета.
Бързо ние се завърнахме при четата на Лисец. Четири-пет часа се изминаваха вече, откакто се беше изпроводило известие да се събират на съвещание по-главните панагюрски въстаници, но освен няколко души, които бяха дошли още в начало, повечето невикани, никой други не се явяваше. Та възможно ли беше и другояче? Всички убедителни уверения, че ако ое събере достатъчно сила, щяло да се направи това и онова, трябваше да служат в очите на панагюрци за проста подигравка. Човек, изпитал своите слаби сили в неравната борба, видял вече своето поражение във всичката му голота, не му се помогнало, когато трябвало — и сега ти го убеждавай, ако си нямаш работа. Наистина, че мнозина панагюрски въстаници, между които бяха Рад Каймакът, Недю и пр., говореха: „Оттук нататък ние станахме вече бунтовници“ — но повечето бяха на противното мнение.
— Пусто му остало и въстанието, и царството, и войводата — говореха тия последните и въздишаха, когато ги поканихме да се изкачат на Лисец. — Защо ни е нам вече свобода и живот? За кого ще ние да живеем, когато станахме като кукувици, без жени, деца и майки?
И едните, и другите имаха право.
Надвечер се разпръсна слух измежду четата, че няколко души панагюрци искали да убият войводата и неговите другари, защото били излъгали населението да въстане, като му обещавали всякакви помощи и успехи. Тия слухове се потвърдиха и от секретаря Георгева, който, като се завърна при четата, каза, че чул с ушите си това заканвание на съзаклетниците. Както и в първото съзаклятие от страна на еледжикските въстаници, така и сега, животът на войводата беше спасен от присъствието на далматинците, с които по-напред трябваше да се борят съзаклетниците, преди да дойдат до войводата. При всичко че аз не гарантирам за истинността на тоя факт, но твърде беше близо до здравия разум да се е породила подобна мисъл в главата на гладните и полуубитите хора, за които нищо свято не оставаше вече на тоя свят. Трябва да ви кажа и това, че Бенковски не беше виноват, загдето панагюрските въстаници заедно с фамилиите си умираха сега от глад. Помнят читателите, че преди ние да излезем последния път из Панагюрище, Бенковски предложи на военния съвет да се изнесе малко храна в гората за всеки случай, но това се не взе във внимание.
Тия слухове и още други неприятни известия произвеждаха своите действия между останалите и така малко верни другари. Бенковски от минута на минута ставаше по-замислен и несъобщителен. Забравих да кажа, че когато се явихме пръв път над Лисец и Панагюрище се представи пред очите ни във всичката своя грозотия, Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село.
— Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия — нека тя заповяда!… — каза той и отиде да седне при корена на един бук.
Същия ден съзряхме с помощта на телескопите, че едно отделение турска войска хвана меченския път и се отправи към последньото това село, което след малко и предаде на огън. Иван Шутич и немецът Албрехт поискаха втори път, със съгласието на войводата, да потеглят, уж за да направят нападение на поменатото турско отделение, с което искаха да опитат готовността на нашата разбита нравствена чета. На часа няколко души навъзсядаха конете си и с голи сабли в ръка направиха покана на юнаците. Твърде малцина последваха нашия пример да вървят напред. Повечето потънаха в гъстата шума на Лисец и чак подир един час излязоха пак наяве… Когато ги попитахме коя е причината на това тяхно малодушие, тия отговориха, че по-напред трябвало да ги нахраним, па тогава вече да се биели. Бенковски се сърдеше, викаше, ако не и толкова куражлия, но всичко напразно! Нямаше вече оная сляпа покорност; нашето могъщество и величие изчезваше малко по малко. Планът и намерението ни да нападнем на турския лагер ставаше вече невъзможен и неосъществим при подобни условия. Па и що ли бихме направили на неприятеля, ако го нападнехме с нашите чакмаклии пушки, от които една на десетте можеше да гръмне като хората? Не само ние, но да се съберяха 10 000 въстаници с подобни плющялки пушки, пак нищо не бяха в състояние да сторят срещу 500 иглянки. Турците не искаха и да знаят даже за нашите приготовления. Малко се тия бояха. Като се явихме на Лисец, увеличиха само караулите си откъм наша страна и подпалиха черковицата „Св. Петка“, позната вече на читателите, при която тържествуваха панагюрци преди 10–20 деня, по великденските празници. Всичките по-възвишени голи баири около селото бяха почернели от неприятелска войска.