В капана на времето [bg]

— Ще те пусна с главата надолу в казана, ако не спреш да ме риташ в топките — информира Джейми своя племенник, който се опитваше да се свре в скута му. — Какво става, да нямаш мравки в гащите?

Момчето започна да се кикоти и поднови усилията си да се сгуши в скута му. Джейми посегна в мрака, нарочно непохватно понечваше да го сграбчи за ръцете и краката, после прегърна детето и се търколи отгоре му, изтръгвайки възторжено възклицание.

Джейми притисна племенника си към земята. Държеше го с една ръка, а с другата посягаше на сляпо по земята. Напипа мокра трева, изсумтя доволен, надигна се колкото да набута тревата в малката ризка на Джейми и кикотенето прерасна в също толкова доволен писък.

— А така! — рече Джейми и се претърколи от малкото телце. — Върви да тормозиш леля си.

Малкият Джейми послушно допълзя все още смеещ се при мен и се сгуши в скута ми сред гънките на наметалото. Седеше толкова кротко, колкото бе възможно на едно четиригодишно момче — което не е много кротко, — и ми позволи да извадя тревата от ризата му.

— Хубаво миришеш, лельо — каза ми и бутна обичливо черните си къдрици в брадичката ми. — Като храна.

— О, благодаря ти. Това значи ли, че пак си гладен?

— Да. Има ли мляко?

— Има. — Каменната кана[1] беше съвсем наблизо. Разтърсих я, реших, че няма достатъчно, за да си струва да търся чаша, и я надигнах към детето да пие.

Временно погълнат от това занимание, той притихна. Малкото здраво телце тежеше на бедрото ми, гръбчето се облягаше на ръката ми, а пухкавите ръце обгръщаха каната.