В капана на времето [bg]

— Може и да се сварят — добавих аз. — Или да се намачкат с мляко. Или да се изпържат. Или да се нарежат и да се сложат в супата. Картофът става за всичко.

— Така пише и в книгата — потвърди доволно Иън.

Джейми ме погледна и се усмихна леко.

— Не си ми казвала, че можеш да готвиш, сасенак.

— Не бих го нарекла точно „готвене”, но картоф мога да сваря.

— Хубаво. — Джейми погледна към селяните и съпругите им, които си подаваха картофите от ръка на ръка и ги оглеждаха със съмнение. Плесна силно с ръце, за да привлече вниманието им.

— Ще вечеряме тук, до нивата. Том и Уили, донесете дърва за огъня; госпожо Уили, ще бъдете ли така добра да донесете едно голямо котле? Да? Чудесно, някой мъж ще ви помогне. А ти, Кинкейд… — Обърна се към един младеж и посочи към къщичките под дърветата. — Върви да извикаш всички — ще вечеряме картофи!

И така, с помощта на Джени, десет ведра мляко, три пилета и четири дузини големи стръка праз, аз се заех с приготвянето на пилешка супа с праз и печени картофи за господаря и жителите на Лалиброх.

Слънцето вече беше залязло, когато храната стана готова, но небето още светлееше с пръски червено и златно зад клоните на боровата кора. Гостите подходиха с известно колебание към новата добавка в менюто, но празничната атмосфера — подпомогната от благоразумни количества домашно уиски — надделя над опасенията и скоро земята до картофената нива се осея с вечерящи, приведени над купите на коленете им.

— Какво ще кажеш, Доркас? — дочух една жена да пита съседа си. — Малко е странно, нали?

Доркас кимна и преглътна, преди да отговори:

— Аха. Ама господарят вече изяде шест и още не е умрял.

Мъжете и децата реагираха доста по-ентусиазирано на картофите, вероятно заради щедрите количества масло, което вървеше с тях.

— Мъжете биха яли и конски фъшкии, ако ги сервираш с масло — каза Джени в отговор на моите наблюдения в тази насока. — Мъже! Пълен стомах и място, където да легнат, когато се напият, само това искат от живота.

— Това отнася ли се до мен и Джейми? — подразни я Иън. — Явно имаш много лошо мнение за мъжете.

Тя размаха пренебрежително лъжица към брат си и мъжа си, които седяха един до друг до котлето.

— О, вие не сте мъже.

И двамата вдигнаха смаяни вежди.

— Не сме ли? Какво сме тогава? — попита Иън.

Джени се обърна усмихната към него, белите ѝ зъби блеснаха на светлината на огъня. Погали Джейми по главата и залепи целувка на челото на Иън.

— Вие сте мои.