В капана на времето [bg]

— Понякога си мисля, че мъртвите ни обичат така, както ние обичаме тях — каза той тихо. — Ела, сасенак. Да повървим още малко; има време преди вечеря.

Хванах го под ръка и тръгнахме съвсем бавно покрай оградата. Сухата трева свистеше около полите ми.

— Знам за какво говориш, сасенак. Понякога чувам гласа на баща си в плевнята или на полето. Почти не мисля за него, но изведнъж извръщам глава, сякаш съм го чул някъде навън как се смее или е зад мен и успокоява кон.

Засмя се и кимна към края на пасището пред нас.

— Цяло чудо е, че никога не съм го чувал тук.

Мястото изглеждаше съвсем незначително, каменна ограда с дървена порта покрай пътя.

— Така ли? Той какво казваше тук?

— Обикновено „Ако си свършил с приказките, Джейми, обърни се и се наведи.”

Засмяхме се и спряхме до оградата. Наведох се да огледам дървото.

— Значи тук те пердашеха? Не виждам следи от зъби.

— Е, не беше чак толкова страшно — засмя се той. Прокара с обич ръка по старото дърво. — Но понякога ни се набиваха трески под ноктите, на мен и на Иън. После се качвахме в къщата и госпожа Крук или Джени ни ги вадеха, като не спираха да ни се карат.

Озърна се към имението, където вече всички прозорци светеха в спускащата се нощ. Тъмни силуети се мяркаха зад прозорците. Иън спря за миг и фигурата му се очерта на светлината, сякаш призован от спомените на Джейми. После дръпна завесите и прозорецът помътня.

— Винаги исках да съм Иън — каза Джейми, още вгледан в къщата. — Защото, като ни хванеха, хвърлях вината върху него.

— Че да не бият само теб?

— Донякъде. Не се чувствах чак толкова виновен, когато бяхме двамата. Но винаги можех да разчитам на него, че ще покрещи хубаво.

— Искаш да кажеш, че е плакал?

— Ами, да. Винаги виеше като заклан и знаех, че го прави, за да не ме е срам, че и аз рева. — Беше твърде тъмно, за да виждам лицето му, но пак долових свиването на рамене от смущение или неудобство. — Все се опитвах да не плача, разбира се, но невинаги успявах. Щом тате решеше, че заслужавам пердах, се стараеше да си свърши добре работата. А бащата на Иън имаше ръка като дървесен ствол.

— Знаеш ли? — казах аз и погледнах към къщата. — Не разбирам защо баща ти те е пердашил тук? В къщата има достатъчно място… или в плевнята.

Джейми помълча и пак сви рамене.

— Не съм го питал, но предполагам, че е като с краля на Франция.

— Моля? — Това ме сепна.

— Ами не знам — отвърна сухо — какво е да те мият, обличат и да се изхождаш пред хората, но мога ти кажа, че е много унизително да стоиш там и да обясняваш на хората на баща си какво толкоз си направил, че са те набили.

— Предполагам — съчувствието ми беше примесено с порив да се засмея. — Защото си щял да станеш господар, така ли? Затова ли го е правил тук?

— Сигурно. Да видят хората, че разбирам какво е справедливост — поне откъм единия ѝ край.