Пръстът, който те сочи [bg]

— И тъй, господине — рече и размърда крака, а веригите защракаха в пода, — говорих достатъчно дълго с пълно доверие към вас, но дотук нищо не получих в замяна. Наредете сега да ми свалят оковите, та да мога да се движа из килията като нормален човек.

Бог да ми прости, изпълних молбата му, като не видях в нея вреда и понеже исках да го склоня към по-нататъшно съдействие. Повиках тъмничаря, който свали веригите и ми даде ключа със заръка отново да ги поставя на тръгване. Това ми струваше шест шилинга.

После той излезе от килията и Престкот, както ми се стори, в скръбно мълчание се заслуша как стъпките му отекват по каменното стълбище.

Няма да влизам в подробности за унижението, което претърпях от ръцете на безумеца, когато всички външни звуци утихнаха. Престкот притежаваше коварната съобразителност на отчаян до крайност човек, а аз бях разсеян, тъй като всичките ми мисли бяха насочени към чутото току-що. Младежът приложи насилие — запуши ми устата, върза ми ръцете и ме прикова към нара така плътно, че не можех и да шавна, за да вдигна тревога. Силният гняв ми пречеше да мисля и ме изпълни ярост, когато накрая той приближи лице към моето.

— Не е много приятно, а? — изшептя в ухото ми. — А аз търпях същото седмици наред. Вие сте щастливец, ще останете тук само една нощ. Помнете, че много лесно бих могъл да ви убия, но няма да го сторя.

И това беше. Десет минути той седя преспокойно, сякаш нищо не се бе случило, а като реши, че вече е минало достатъчно време, загърна се в дебелия ми плащ, нахлупи шапката ми, взе моята Библия — семейната Библия, предадена в ръцете ми от баща ми — и се поклони в груба пародия на любезност.

— Желая ви сладки сънища, доктор Уолис — каза. — Надявам се повече да не се срещнем с вас.

След пет минути изоставих опитите да се измъкна от оковите и лежах неподвижно, докато утрото не ми донесе освобождение.