Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
…Нашият стотник от четата, Марин Шишков, намерил стопаницата си там негде из гората, ударена с два куршума на най-опасните места, тръшната на земята сама-самненичка, без да има даже кой да й подаде капка водица, толкова нужна на ранената жертва. Шишков се повърна при четата повторително и поиска да заведе доктора при нея, за да й извади куршумите и превърже раните. Докторът ни, Василчо Соколски, който не беше твърде мъченик на своята професия, отказа да отиде, освен ако и аз го придружа до мястото на болната, което се намираше от нас на ¾ часа разстояние надолу из урвата. Колкото и да не ми се щеше да подигам жлъчката на нещастните и полуубнтите, през средата на които щяхме да преминем не без клетви и негодувания, от една страна, по принужденията на Бенковски, а, от друга, от уважение към М. Шишков, аз се съгласих. С нас заедно тръгна и секретарят (в оставка вече) Т. Георгев, който втори път отиваше да търси своята майка, която дотолкова го обичаше, щото на тръгване беше му дяла едно сребърно кръстче — знак на майчина любов. След половина час трудно пътувание през криви тесни пътеки и стръмни долини, започнахме да срещаме тук-там из шумата въоръжени въстаници, по няколко души на едно място, налягали под дебелата сянка и потънали в скръб. Тия бяха се оттеглили малко настрана от общото свърталище на фамилиите, за да не бъдат очевидци как умират от глад техните жени, сестри, деца и майки, които, като по-слаби от мъжката страна, не можаха да противостоят на страшния глад. После непродължителен разговор с тях за това и онова, казвахме им да отидат на Лисец, при четата, гдето може да се намери и по малко хляб (който ни бяха дали мечекските въстаници) и гдето има да стане съвещание.
— Не ни трябва нас вече ни войвода, ни неговата чета — казваха тия отчаяно. — Когато беше време да ни се помогне, вас ви нямаше, а сега всичко е напусто…
По-нататък захванахме да срещаме и фамилиите. Тяхното положение беше до такава степен ужасно, щото на човека за пръв път още настръхваха космите. И най-коравото сърце не можеше да се стърпи от да не пролее капка сълза. Мъже и жени, дребни деца, старци и баби бяха се изтъркаляли по голата земя като животни и от минута на минута очакваха своята смърг или от глад или пък от страна на неприятеля, пълчищзта на който стояха твърде наблизо. Никой не беше уверен, че упоен той от победата, станала в петък, няма да поднови пак своите нападения. Два топа достатъчно беше да приплющят из гората. Глас на отчаяни плачове и тежки въздишки се слушаха по всичката долина на ония злочести майки, които припкаха по гората като ранени кошути да търсят своите изгубени рожби и да питат не ги ли е виждал някой. С пресипнал глас викаха тия, питаха всекиго, който им се попаднеше насреща, но отникъде няма удовлетворителен отговор. Всеки гледаше своето и никакво внимание не обръщаше на чуждото, макар то и да береше душа напредя му. Минутата беше такава, щото всеки беше забравил своята длъжност към ближния си. От друга страна, малки деца така също обикаляха из долината да търсят храна от другите избягнали. Към всекиго те се обръщаха с молба за коматче хлебец или друго нещо за ядене. Нас наобиколиха много такива страждающи същества, които протягаха разтреперана ръка едно през друго да искат хлебец, но и от нас едва ли можеше да излезе нещо, защото и ние не стояхме в това отношение по-завидно.
Аз видях с очите си едно около тригодишно дете как то умираше от глад до една шумка близо до нещастната си майка, която бе ранена! Докторът слезе от коня да й превърже раната. Единствената храна на тия нещастници беше агнешко месо без сол, но и то се твърде мъчно намираше, и за неговото придобивание се трябваше юнашки гърди, защото и неприятелят имаше нужда от храна. В пространството между въстаниците и турския лагер, гдето се въртяха черни стада овци и говеда без стопанин, ставаха плячка на оногова, на когото пушката стига по-надалеч. Башибозуците и солдатите, подпомогнати, за срам, от нашите въстаници из селата Попинци, Бъта и пр., откарваха в турския лагер повечето добитък. Още повече. След поражението на Панагюрище мнозина от тях бяха минали на турска страна…