Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— М’лорд. — Устните на Болтън се отвориха едва-едва. Можеше да е и усмивка.
Смрад не го разбра.
— Милорд? Казах…
— Каза „милорд“, а трябваше да кажеш „м’лорд“. Езикът ти издава произхода ти с всяка дума, която изричаш. Ако искаш да минеш за истински селяк, казвай го все едно, че имаш кал в устата или си твърде тъп, за да разбереш, че са две срички, а не една.
— Както заповяда ми… м’лорд.
— Така е по-добре. Вонята ти наистина е ужасна.
— Да, м’лорд. Простете, м’лорд.
— Защо? Тази миризма е дело на сина ми, не си виновен ти. Всичко ми е ясно. — Минаха покрай конюшня и хан със спуснати кепенци, с нарисувана житна ръкойка на табелата. От прозорците му се лееше музика. — Познавах първия Смрад. Той вонеше, макар и не от немиене. Никога не съм познавал по-чисто същество, честно. Къпеше се по три пъти на ден и носеше цветя в косата си като девица. Веднъж, когато втората ми жена беше още жива, го хванах да краде благоухание от спалнята ѝ. Заповядах да го набият с камшик заради това, дванайсет удара. Дори кръвта му миришеше лошо. Следващата година пак се опита. Този път изпи парфюма и насмалко не умря. Все едно. Миризмата беше нещо, с което бе роден. Проклятие, казваше простолюдието. Боговете го направили да вони, за да знаят хората, че душата му гние. Майстерът ми настояваше, че това било признак на болест, но иначе момчето си беше силно като биче. Никой не можеше да стои близо до него, тъй че спеше с прасетата… до деня, в който майката на Рамзи се появи на портите ми да иска слуга за копелето ми, който растеше див и непокорен. Дадох ѝ Смрад. Трябваше да е шега, но двамата с Рамзи станаха неразделни. Питам се обаче… Рамзи ли развали Смрад, или Смрад Рамзи? — Негово благородие погледна новия Смрад с очи светли и странни като две бели луни. — Какво ти шепнеше, докато ти махаше оковите?
— Той… каза… — „Каза да не ти казвам нищо.“ Думите заседнаха в гърлото му и той закашля задавен.
— Дишай дълбоко. Знам какво каза. Каза да ме шпионираш и да пазиш тайните му. — Болтън се изкиска. — Сякаш има тайни. Алин Киселия, Лютън, Кожаря, откъде си мисли, че са се взели? Може ли наистина да вярва, че са негови хора?
— Негови хора — повтори Смрад. Като че ли се очакваше някакъв коментар от него, но не знаеше какво да каже.
— Копелето ми казвал ли ти е някога как се сдобих с него?
Виж, това знаеше.
— Да, ми… м’лорд. Срещнали сте майка му, докато сте яздели из околностите, и сте били поразен от красотата ѝ.
— Поразен? — Болтън се засмя. — Тази ли дума използва? Виж ти, момчето имало душа на певец… макар че ако вярваш на тази песен, трябва да си по-тъп и от първия Смрад. Дори това с язденето не е вярно. Гонех лисица край Плачеща вода и случайно се натъкнах на една мелница и видях млада жена да пере дрехи в потока. Старият мелничар си беше взел нова млада жена, момиче, няма и на половината му години. Беше висока, жилава, много здрава на вид. Дълги крака и малки твърди гърди, като две зрели сливи. Хубава, но простовата. В мига, в който очите ми се спряха на нея, я пожелах. Полагаше ми се по право. Майстерите ще ти кажат, че крал Джеерис е премахнал правото на лорда на първата нощ, за да смири свадливата си кралица, но където властват старите богове, се задържат и старите обичаи. Ъмбър също пазят правото на първата нощ, колкото и да го отричат. Някои планински кланове също, а на Скагос… само дърветата на сърцето виждат и половината от това, което правят на Скагос.
— Та значи бракът на този мелничар беше сключен без мое разрешение или знание — продължи Болтън. — Мъжът ме беше измамил. Тъй че заповядах да го обесят, а правата си взех под дървото, на което го люшкаше вятърът. Честно казано, пачаврата не си струваше усилието. Лисицата също се измъкна, а на връщане към Дредфорт любимият ми кон окуця, тъй че общо взето беше скапан ден… Година по-късно същата тази пачавра има нахалството да цъфне в Дредфорт с едно ревливо чудовище с червено лице, за което твърдеше, че било от семето ми. Трябваше да заповядам да я набият с камшик и да хвърлят детето ѝ в кладенец… но бебето наистина имаше моите очи. Каза ми, че когато братът на мъртвия ѝ мъж видял тези очи, я скъсал от бой и я изхвърлил от мелницата. Това ме ядоса, тъй че ѝ дадох мелницата и заповядах да отрежат езика на девера ѝ, за да не хукне към Зимен хребет с приказки, които можеше да разстроят лорд Рикард. Всяка година пращах на жената няколко прасета и пилета, и торба сребърни елени с уговорката, че никога няма да каже на момчето кой е баща му. Мирна земя, кротък народ, такова винаги е било правилото ми.
— Чудесно правило, м’лорд.
— Тя не ми се подчини обаче. Виждаш го какъв е Рамзи. Тя го направи такъв, тя и Смрад, все му шепнеха в ухото за правата му. Трябваше да е доволен да мели зърно. Наистина ли си въобразява, че може някога да управлява Севера?