Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Беше достатъчно разумен, за да не изказва мислите си на глас. Тирион Ланистър нямаше вземане-даване с богове, но на този кораб беше благоразумно човек да покаже известно уважение към червения Р’хлор. Джора Мормон му беше махнал веригите и букаите, щом потеглиха, и джуджето не искаше да му дава повод да му ги щракне отново.
„Селесори Коран“ беше тромаво петстотинтонно корито с дълбок трюм, високи мостици на носа и кърмата и единична мачта в средата. На бака се издигаше гротескна статуя, някаква проядена от червеи дървена знаменитост с вид на страдащ от запек и свитък, пъхнат под едната му мишница. Тирион никога не беше виждал толкова грозен кораб. Екипажът му не беше по-хубав. Капитанът, навъсен мъж със злобна уста, корем като диня и алчни очи, беше лош играч на киваси и още по-лош губещ. Имаше четирима помощници, всичките освободени, и петдесет роби, оковани за кораба, всеки с груба версия на статуята на кога, татуирана на едната буза. Моряците наричаха Тирион „Не-Нос“, колкото и да им повтаряше, че се казва Хюгор Хълма.
Трима от помощник-капитаните и над три четвърти от екипажа бяха ревностни поклонници на Господаря на Светлината. Тирион не беше толкова сигурен за капитана, който винаги идваше за вечерните молитви, но не взимаше участие в тях. Но Мокоро беше истинският господар на „Селесори Коран“, поне за това пътуване.
— Господарю на Светлината, благослови своя роб Мокоро и освети пътя му в тъмните места на света — бумтеше червеният жрец. — И защити своя праведен роб Бенеро. Дари го с кураж. Дари го с мъдрост. Изпълни сърцето му с огън.
Точно тогава Тирион забеляза Пени, загледана в този глумски маскарад от стръмното дървено стълбище, което водеше надолу под кърмовия мостик. Стоеше на едно от по-долните стъпала, тъй че се виждаше само горната част на главата ѝ. Очите ѝ блестяха големи и бели на светлината на огъня. Беше взела кучето си, голямата сива хрътка, която яздеше на мнимите турнири.
— Милейди — промълви Тирион. Всъщност не беше лейди, но не можеше да се насили да изрече глупавото ѝ име, а нямаше да я нарече „момиче“ или „джудже“.
Тя се присви.
— Аз… не ви видях…
— Е, аз съм малък.
— Аз… беше ми зле… — Кучето изджафка.
„Болна от скръб, искаш да кажеш.“
— Ако мога да ви помогна с нещо…
— Не.
И бързо се скри. Свря се в каютата, която делеше с кучето и свинята си. Тирион не можеше да я обвини. Екипажът на „Селесори Коран“ му се беше зарадвал доста, когато стъпи на борда: едно джудже носеше късмет в края на краищата. Търкаха главата му толкова често и енергично, че беше цяло чудо как още не е оплешивял. Но Пени я посрещнаха с по-смесени чувства. Можеше да е джудже, но също така беше жена, а жените носят лош късмет на борда на кораб. На всеки мъж, който се опиташе да потърка главата ѝ, имаше трима, които мърмореха заклинания, щом минеше покрай тях.
„А това, че ме вижда, само слага сол в раната ѝ. Отсякоха главата на брат ѝ с надеждата, че е моята, а аз седя тука като някое проклето чудовище и ѝ предлагам кухите си съболезнования. Сигурно изгаря от желание да ме бутне в морето.“
Нищо друго не изпитваше към момичето освен жал. Не беше заслужила ужаса, сполетял я във Волантис, както и брат ѝ. Последния път, когато я видя, малко преди да напуснат пристанището, очите ѝ бяха зачервени от плач, две грозни червени дупки на посърнало бледо личице. Докато изпънат платното, се беше затворила в каютата си с кучето и прасето, но нощем чуваха плача ѝ. Предния ден беше чул един от помощник-капитаните да казва, че трябвало да я хвърлят през борда, преди сълзите ѝ да са потопили кораба. Тирион не беше съвсем сигурен, че се шегува.
След като вечерните молитви свършиха и екипажът се разпръсна, кой на вахта, кой за храна и ром или към хамака си, Мокоро остана до огъня, както правеше всяка нощ. Червеният жрец почиваше денем, но будуваше в тъмните часове, за да поддържа святите си пламъци, че да може слънцето да се върне при тях призори.
Тирион клекна срещу него и изпъна ръце да ги стопли. Отначало Мокоро изобщо не го забеляза. Беше се взрял в мъждукащите пламъци, потънал в някакво видение. „Вижда ли бъдещите дни, както твърди?“ Ако беше така, дарбата сигурно бе ужасна. След малко жрецът вдигна очи и срещна погледа на джуджето.
— Хюгор Хълма — рече той и кимна важно. — Да се молиш с мен ли си дошъл?
— Казват, че нощта е тъмна и пълна с ужаси. Какво виждаш в тези пламъци?