Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Хм. Одраскай един Карстарк и ще намериш Старк.
— След като Младия вълк одраска лорд Рикард, това може би не е толкова вярно, колкото беше преди. Както и да е. Лорд Станис е взел Дълбоки лес от железните и го е върнал на дома Гловър. Още по-лошото е, че планинските кланове са се присъединили към него, Вул, Норей, Лидъл и останалите. Силата му нараства.
— Нашата е по-голяма.
— Засега.
— Сега е моментът да го смажем. Разреши ми да ударя Дълбоки лес.
— След като се ожениш.
Рамзи тресна чашата си на масата и пяната от ейла оплиска покривката.
— Писна ми да чакам. Имаме момиче, имаме дърво, имаме достатъчно лордове за свидетели. Женя се утре за нея, насаждам ѝ син между краката и тръгвам, преди девичата ѝ кръв да е засъхнала.
„Ще се моли да тръгнеш — помисли Смрад. — И ще се моли никога да не се върнеш в леглото ѝ.“
— Ще ѝ насадиш син между краката — каза Рууз Болтън, — но не тук. Решил съм да се венчаеш за момичето в Зимен хребет.
Тази перспектива явно не зарадва лорд Рамзи.
— Опустоших Зимен хребет, или си забравил?
— Не, но май ти си забравил… железните опустошиха Зимен хребет и изклаха всичките му хора. Теон Обърни-плащ.
Рамзи изгледа Смрад подозрително.
— Той го направи, да, но все пак… сватба в онази развалина?
— Макар и развалина, Зимен хребет си остава домът на лейди Аря. Какво по-добро място да се ожениш за нея, да легнеш с нея и да заявиш претенцията си? Това обаче е само половината от цялото. Ще сме глупаци, ако тръгнем срещу Станис. Нека Станис тръгне срещу нас. Той е твърде предпазлив, за да тръгне към Бароутън… но трябва да тръгне към Зимен хребет. Хората му от клановете няма да оставят дъщерята на скъпия им Нед на такъв като тебе. Станис трябва да тръгне или да ги загуби… а тъй като е предпазлив, ще призове всички свои приятели и съюзници в похода си. Ще призове Арнолф Карстарк.
Рамзи облиза пресъхналите си устни.
— И ще падне в ръцете ни.
— Ако боговете пожелаят. — Рууз стана. — Ще се венчаеш в Зимен хребет. Ще уведомя лордовете, че тръгваме след три дни, и ще ги поканя да ни придружат.
— Ти си Гарантът на Севера. Заповядай им.
— Една покана ще постигне същото. Вкусът на властта е по-добър, когато е подсладена с вежливост. Добре ще е да научиш това, ако изобщо се надяваш да управляваш. — Владетелят на Дредфорт извърна поглед към Смрад. — А, и махни веригите на любимеца си. Взимам го.
— Взимаш го? Къде? Той е мой. Не можеш да го вземеш.
Това като че ли развесели Рууз.
— Всичко, което имаш, ти го дадох аз. Би било добре да запомниш това, копеле. Колкото до този… Смрад… ако не си го съсипал непоправимо, все още би могъл да ни е от някаква полза. Взимай ключовете и му махни тези железа, преди да съм съжалил за деня, в който изнасилих майка ти.
Смрад видя как се изкриви устата на Рамзи, видя слюнката, лъснала между устните му. Уплаши се, че може да прескочи масата с кама в ръката. Той обаче се изчерви, извърна светлите си очи от още по-светлите на баща си и отиде да потърси ключовете. Но когато коленичи, за да отключи букаите на китките и глезените на Смрад, се наведе към ухото му и прошепна:
— Не му казвай нищо и помни всяка дума, която каже. Ще те върна, каквото и да ти казва онази кучка Дъстин. Кой си ти?
— Смрад, милорд. Твоят човек. Аз съм Смрад, римува се с гад.
— Точно така. Като те върне баща ми, ще ти взема още един пръст. Ще ти позволя да избереш кой.
Сълзите неканени потекоха по бузите му.
— Защо? — проплака той безпомощно. — Не съм го молил да ме вземе от вас. Ще правя всичко, което поискате, ще служа, ще се подчинявам, аз… моля ви…
Рамзи го зашлеви.
— Вземи го — каза на баща си. — Той дори не е човек. Миризмата му ме отвращава.
Излязоха. Луната вече се вдигаше над дървените стени на Бароутън. Смрад чуваше вятъра, понесъл се над хълмистите равнини извън града. От Бароу Хол до скромната цитадела на Харууд Стаут беше по-малко от миля. Лорд Болтън попита:
— Можеш ли да яздиш?
— Аз… милорд… мисля, че да.
— Уолтън, помогни му да се качи.
Макар и без букаите, Смрад се движеше като старец. Плътта му висеше отпусната на костите, а Алин Киселия и Бен Кокалите казаха, че треперел. А миризмата му… дори кобилата, която доведоха за него, се дръпна, когато се опита да я яхне.
Но беше кротка и знаеше пътя до Бароу Хол. Щом излязоха през портата, лорд Болтън подкара до него. Охраната му се задържа на дискретно разстояние.
— Как да те наричам? — попита лордът, когато подкараха в тръс по широките прави улици на Бароутън.
„Смрад, аз съм Смрад, римува се с яд.“
— Смрад. Ако благоволи милорд.