Последният довод на кралете [bg]

— Хубаво местенце. Хубаво и… — размаха пръста с натрупаната по него мръсотия — порутено. — Наемниците му бавно се разпръснаха из осеяния с боклуци двор. Кърпените палта и опърпаните наметала се отметнаха небрежно и разкриха всякакви по размер и вид оръжия. Металните остриета, ръбове и шипове проблеснаха на подскачащите светлини на фенерите им. Чиста, гладка стомана, пълна противоположност на грубите мърляви лица.

— Кои са тия, мамка му? — попита Северард.

— Приятели.

— Не ми изглеждат много дружелюбни.

Глокта се усмихна, разкривайки на практика дупката в предните си зъби.

— Е, предполагам, всичко е от гледна точка на това, на чия страна си.

Сега и последните следи от усмивката на Северард се стопиха. Погледът му зашари тревожно из двора. Виновен поглед. Добре ми е познат. Виждам го в очите на затворниците. И в огледалото, когато се осмеля да погледна в него. От човек с неговия опит би следвало да се очаква повече, но това, да държиш острието, не те подготвя за момента, в който рязаният ще си ти. От опит го знам. Северард се втурна към входа. Беше пъргав като заек, но успя да направи само крачка, преди огромният бял юмрук да го фрасне отстрани по врата и да го просне в безсъзнание върху напукания камък.

— Свали го в подземието, Фрост. Знаеш пътя.

— Пужемиету. Хъ. — Огромният албинос вдигна от земята тялото на Северард, метна го през рамо и тръгна към входа.

— Да ви призная — каза Коска и небрежно изтръска мръсотията от пръста си, — харесва ми как се отнасяте със служителите си, началник. Дисциплина, винаги съм й се възхищавал.

— Интересен комплимент от най-недисциплинирания човек в Кръга на света.

— Научил съм много от грешките си. — Коска вирна брадичка и разчеса обрива на врата си. — Едно не научих само — как да спра да ги правя.

— Хъ — изсумтя Глокта, докато се изкачваше с мъка по стълбите. Проклятието на всички ни. Вървим в кръг, отново и отново, протягаме отчаяно ръка към успеха, но никога не го достигаме. И непрестанно се спъваме в едни и същи провали. Така си е, животът е просто нещастието, което запълва времето между две разочарования.

Влязоха през празния отвор на входната врата и пристъпиха в тъмното преддверие. Коска вдигна високо газения фенер и огледа пробития покрив. Ботушите му жвакаха безцеремонно в пилешките курешки по пода.

— Дворец! — прокънтя гласът му и ехото се върна, отразено от разбитите стълбища, останалите без врати портали и голите греди на тавана.

— Чувствайте се като у дома си — каза Глокта. — Но все пак се скрийте. По някое време очакваме посетители.

— Отлично. Обичаме компанията, нали, момчета?

Едно от момчетата се изкиска дрезгаво и в устата му се показаха два реда кафяви зъби.