Последният довод на кралете [bg]

Глокта напрегна очи в мрака.

— Коска?

— Същият — изсмя се стириянецът. Беше нахлупил красива кожена шапка със смехотворно перо, което отметна с театрално движение назад. — Купих си нова шапка. Или по-скоро, вие ми купихте нова шапка, а, началник?

— Забелязвам. — Глокта изгледа навъсено дългото перо и натруфения гард около дръжката на сабята на кръста на наемника. — Мисля, че се разбрахме да не биете на очи.

— Да… не бия… на очи? — Стириянецът се намръщи, после сви рамене. — А, това значи означавала фразата. Помня, че казахте нещо такова, помня също, че не разбрах какво означава. — Примижа и се почеса по чатала. — Мисля, че съм качил някакви пътници без билет от някоя от онези жени в таверните. Какъв сърбеж ти докарват само малките гадинки. Хм. На жените им плащат за това, но се предполага, че въшките имат по-добър вкус.

От мъглата започнаха да излизат хора, някои с газени фенери и ръце, и зад Коска се сформира малка групичка. Една дузина чорлави силуети, последвани от още една. Както вонята от лайно, от всеки едни струеше безмълвна заплаха.

— Това ли са хората ти?

Най-близкият имаше най-ужасните циреи по лицето, които Глокта някога беше виждал. Човекът до него имаше само една ръка, а другата беше заменена със страховита кука. След тях се появи огромен дебелак, чийто дебел врат беше покрит от синята плетеница на нескопосани опити за татуировка. Друг беше почти джудже, с лице като на плъх и едно око. Не си беше дал зор да сложи черна превръзка и орбитата на липсващото око зееше празна под мазния му бретон. Продължиха да се точат, кой от кой по-голям злодей. Две дузини от най-свирепите главорези, които Глокта беше срещал. А в моята работа срещам немалко разбойници. И задължително, заклети врагове на къпането. А и как няма един, дето да не му пише на челото, че продава сестра си за една марка?

— Изглеждат ми малко… ненадеждни — промърмори Глокта.

— Ненадеждни? Глупости, началник! Просто хора с лош късмет, а ние и двамата знаем как се извърта късметът, нали? Така де, на всеки от тях съм готов да поверя собствената си майка.

— Убеден ли си, че ще е добра идея?

— Мъртва е от има-няма двайсет години. Какво толкова могат да й направят? — Коска преметна ръка през рамото на Глокта и го дръпна към себе си, с което му докара остър спазъм в кръста. — Боя се, че изборът е малък. — Топлият му дъх вонеше на гнило и алкохол. — Всеки, който не е достатъчно отчаян, напусна града преди идването на гуркулите. Ма на кой му пука, а? Наел съм ги, защото им стиска, и заради мускулите им, не заради красотата им. Точно отчаяните хора харесвам аз! Разбираме ги напълно, нали, вие, аз? Пък и някои работи са създадени само за отчаяни мъже, прав ли съм, началник?