Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
С безумен фалцет мъртвецът рече:
— Казах ти.
84.
Искрящото наметало улесни връщането на Гавин в стаята му. Всъщност мина само покрай една черногвардейка, която погледна към вратата за покрива, когато усети лек полъх, но Гавин бързо затвори вратата.
Промуши се покрай младата жена и когато тя най-сетне реши да отиде да провери, използва удобната възможност да се шмугне в стаята си.
Явно я бяха претърсили, но повърхностно. Не бяха намерили вратата за килера.
Не че имаше значение вече. Гавин отиде до картината и я отвори. Едва не се засмя на глас. Аларменият панел блестеше в жълто.
Брат му се беше измъкнал от зеленото. Колкото и глупаво да беше, Гавин изпита гордост. Брат му беше борец. Може би дори истински борец.
Е, втората аларма поне се беше задействала. Гавин затвори картината, отвори килера и започна да вади дрехи.
— Милорд, може ли да помогна?
Беше Марисия. Беше коленичила до леглото, с наведена глава. Явно го беше чакала, беше си наложила някакво наказание — да остане будна тук. Лицето ѝ беше изпито и пребледняло.
Внезапно го заля топлина към тази жена. Тя беше много повече от негова стайна робиня. Беше му служила с цялото си сърце и в трудни обстоятелства.
— Марисия, има едно писмо в чекмеджето на писалището ми. Сигурен съм, че си го виждала. Моля те, донеси ми го.
И продължи да вади дрехи от килера.
Тя донесе писмото. Беше писмо за освобождаването ѝ от робство. Вместо да нареди да го напишат според стандартния образец и след това само да го подпише, Гавин го беше написал със собствената си ръка. Беше чувал истории за роби, обвинени във фалшифициране на документите си за освобождаване и задържани в робство заради това. Марисия беше красива и ценна по десетки причини. Гавин нямаше да позволи това да се случи с нея.
Погледна я през рамо. Помнеше всяка дума в писмото. Не беше само освобождаване, но и дарение от десет хиляди данара. Цяло състояние, достатъчно, та Марисия да започне търговия и да се омъжи, или просто да преживява с парите до края на живота си. Гавин се обърна и подписа писмото. После взе друг лист хартия и написа на него десетина букви и цифри.
— Баща ми би могъл да задържи тези пари на едно или друго основание. Знае, че държа на теб, така че знае и че ще ти оставя нещо. Този код ще ти отвори друга сметка. Иди при илитийския банкер Онесто във „Вариг и Грийн“.
— Милорд, защо говорите така? — Беше на ръба да заплаче.
— Моля те, дай пет хиляди от това, което е в сметката, на Карис и пет хиляди на Кип. Останалото е за тебе. — Подаде ѝ листа. — Запомни кода и след това изгори листа. Онесто ще даде парите на всеки, който има кода.
— Лорд Призма… — каза тя тъжно. Държеше двата листа хартия, без да ги поглежда.
— Освобождавам те. Би трябвало да си щастлива. — Гавин извърна поглед. Разбира се, това, че тя не изглеждаше зарадвана на свободата си, галеше егото му, но пък може би беше просто защото тя знаеше как да прикрие радостта си. И да беше лъжа, не искаше да я види, и точно затова извърна очи.
— Това е по моя вина, нали, милорд? — каза тя. — Сгреших нещо, нали? Пропуснала съм алармата.
Той сложи ръце на раменете ѝ.
— Не си виновна ти. Моята аларма се провали. Грешката е моя. Просто минаха много години и нещо се е износило. Но не си виновна ти.
— Трябваше да съм тук. Онова момиче, Ана… Трябваше да съм тук. Толкова съжалявам, милорд.
Да, ако Марисия беше в леглото му, нещата щяха да са различни. Но той си беше виновен. Никой не го беше накарал насила да хвърли онова момиче през балкона.
Какво си беше мислил впрочем? Просто бе искал тя да се махне от стаята му? Просто да я уплаши? Или яростта му винаги бе толкова убийствена?
Може би намерението му беше без значение. Тя беше мъртва. Всичко беше свършило.
— Не е твоя вината, Марисия. Моя е. Ти беше добра робиня, добра съжителка и добра приятелка. Сега искам да си тръгнеш, за да не пострадаш.
Тя го погледна с отчаяние.
— Милорд, вие сте добър човек. Моля ви, недейте…
— Един добър човек щеше да те е освободил отдавна — изсумтя той. — Страхувах се как би използвала свободата си, така че ти я забавих. Душата ми е дребнава. Господарят, който се бои толкова от избора, който ще направят хората му, че да им отнеме избора, не заслужава да му се служи. Ти обаче ми служи добре въпреки недостатъците ми. Благодаря ти, Марисия. Моля те, занеси тези две наметала долу в тайната ми стая. След това си тръгни. Може да не се върна сам. Може изобщо да не се върна, а вместо мен да дойде някой друг. Не бива да си тук.