Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Притеглянето от луксин беше ужасно неефикасно. Но Дазен не се опитваше да притегли нещо полезно. Искаше просто да вкуси от жълтото.
То се вливаше в него на бавна вихрушка и след шестнайсет години отсъствие беше великолепно. Почувства се с по-изострени сетива, по-чист, способен да продължи напред.
Фактът, че Гавин не беше използвал тази луксинова факла като капан, все още не означаваше, че в тунела няма капани. Дори изобщо да не беше допуснал, че брат му би могъл да се измъкне по този начин, Гавин можеше да се е притеснил, че някой ще го открие от другия край. Да, трябваше да е предпазлив.
„Благодаря ти, жълто.“
Съживен и изпълнен със сила, Дазен продължи напред.
След няколко минути лъчите на лукс факлата огряха входа на подземна кухина. Дазен спря.
— Тук ще те хване — рече мъртвият.
— Млъкни — изсъска Дазен.
Огледа всичко много грижливо. Стените на тунела, преди да стигнат до кухината, пода, тавана… всичко, което можеше да види, във всеки спектър. Сърцето му затуптя силно, но нямаше нищо: никакви скрити жици, никакви необясними дупки в стената, от които можеше да се изстреля кървава смърт. Запристъпва бавно напред. Можеше да не бърза. Факлата щеше да издържи.
Разбира се, брат му можеше да дойде всеки момент.
Кухината беше десет крачки широка в двете посоки. Имаше масичка, столче, тесен нар. Никаква храна обаче. Гавин сигурно бе отдъхвал тук, докато беше строил затвора.
Дазен внимаваше при всяка стъпка.
— Казвам ти, точно тук ще те хване — каза мъртвият. — Хайде, давай, иди и легни на нара. Искаш ли да се хванем на бас, че никога няма да се събудиш?
Дазен не отиде при нара. Все едно, нямаше да спи, не и докато факлата бавно догаряше. Беше хвърлил глинените капачета, дори не бе помислил да ги задържи, по дяволите. Глупава грешка. Не че имаше джобове, в които да ги носи. Но все пак.
Нещо замъждука на отсрещната стена, точно срещу тунела.
— О, на всяка цена иди и погледни блясъчето. Правилно. Не е възможно да е капан — измърмори мъртвият.
— Защо не останеш тук, а аз да отида без теб? — каза Дазен. — Така и двамата ще сме доволни.
— Е, не аз съм този, който си говори сам. Можеш да ме оставиш винаги, когато си готов.
— Върви в ада — каза Дазен. — Там ти е мястото.
— Мястото ми е при теб — каза мъртвият. — В ада.
— Майната ти!
Дазен примигваше, оглеждаше пода, стъпваше предпазливо. Не можеше да продължава толкова бавно, така никога нямаше да се измъкне. Но тук си струваше. Колкото и да му се подиграваше мъртвият, все пак имаше право.
Каквото и да представляваше блясъкът, беше врязан в скалата. Може би естествена жила на някаква руда? Злато? Дазен не знаеше нищо за рударството, но се намираше някъде дълбоко под земята.
— Капан. Казвам ти. Капан — каза мъртвият.
— Не го докосвам, тъпако. Престани да ме разсейваш.
Можеше и да е капан, но Дазен нямаше да си пъхне главата точно под онова нещо и да пристъпи в тунела отвъд него, понеже можеше да щракне и…
Задържа се по-надалече, изправи се на пръсти и вдигна високо факлата. Каквото и да представляваше това нещо, беше вгнездено дълбоко в жлебове и тупна под светлината на факлата, щом Дазен я надигна. Чу се леко изсъскване и той замръзна.
Това беше капанът. Трябваше да направи нещо, веднага, но не знаеше какво. За миг луксинът — защото беше луксин — в жлебовете се възпламени и заблестя в мътно, адско червено. Дазен си спомни формулата. Работа на Гавин, смес от жълто и червено, толкова нестабилно, че веднага се възпламеняваше на светлина. Жегна го гняв… а след това цялото устройство лумна ярко, разпалено от светлината на луксиновата факла.
Беше една-единствена дума, две крачки на ширина, изписана със самонадеян, небрежен почерк. И гореше в жълто-червен пламък: ПОЧТИ.
Дазен отскочи и побягна към тунела.
А жлебовете в стената, които дори не беше видял, лумнаха в пламъци, пламъците прекъснаха въжета и подът под него пропадна.
Той се затъркаля в тъмното, надолу по някаква тръба, после падна върху някакви остри шипове. Ударът отне дъха му… и луксина му. Адски камък!
В следващия миг подът се разтвори и той запропада още надолу и надолу. Натресе се в някаква врата, която се отвори рязко и след това се затръшна зад него.
Замаян, с разкървавени от шиповете ръце и гръб, Дазен все пак мигновено осъзна къде се намира от светлината, която го прободе през стиснатите клепачи, все едно му се надсмиваше.
Отвори очи. Стаята беше оформена като смачкана топка, с една дупка отгоре за храна и вода и една отдолу — за изпражненията му. А в извитата стена на новата му жълта килия седеше мъртвецът.