Каменният кръг [bg]

— Никога не съм ти казвал, че…

— Да, не си! И все пак излъга! Накара ме да мисля, че не си женен, че няма друга, че ти… че ти… — Почти плачех от гняв и се задъхвах между думите. — Трябваше да ми кажеш още щом дойдох! Защо не ми каза, по дяволите! — Ръцете му малко се отпуснаха и аз успях да се освободя. Той пристъпи към мен с блеснали от гняв очи. Не се страхувах от него; замахнах и забих юмрук в гърдите му.

— Защо? — изпищях, като го удрях отново и отново, и отново. — Защо, защо, защо!

— Защото се страхувах! — Той ме хвана за китките и ме отблъсна така, че паднах на леглото. Застана над мен със стиснати юмруци, дишаше тежко.

— Аз съм страхливец, проклета да си! Не можех да ти кажа, защото се страхувах, че ще ме напуснеш, аз не съм никакъв мъж, защото не бих могъл да го понеса!

— Не си мъж ли? С две жени? Ха!

Наистина си помислих, че ще ме зашлеви. Вдигна ръка, но отворената му длан се сви в юмрук.

— Мъж ли съм? Да те искам така силно, че нищо друго да няма значение? Да те видя и да знам, че съм готов да пожертвам честта или семейството си, или живота си, само за да легна с теб, макар че ти ме напусна?

— И имаш наглостта, огромната наглост да ми кажеш това? — Говорех толкова високо, че гласът ми изтъня до злобен шепот. — Обвиняваш мен?

Тогава той спря, гърдите му се надигнаха, когато пое дъх.

— Не, не мога да те виня. — Обърна се невиждащо. — Как да виня теб? Ти искаше да останеш с мен, да умреш с мен.

— Така е, каква съм глупачка — казах аз. — Ти ме изпрати обратно, ти ме накара да тръгна! И сега искаш да ме обвиниш за това?

Той се извърна към мен, очите му бяха потъмнели от отчаяние.

— Трябваше да те отпратя! Трябваше, заради детето! — Очите му неволно се извърнаха към куката, на която висеше палтото му, в него бяха снимките на Бриана. Пое дълбоко и треперливо дъх и се успокои с видимо усилие.

— Не — каза по-тихо. — Не мога да съжалявам за това, каквото и да ми струваше. Готов съм да дам живота си за нея и за теб. Готов съм да дам сърцето и душата си…

Пое продължително дъх, овладявайки се.

— Не мога да те виня, че замина.

— Виниш ме, че се върнах обаче.

Той поклати глава, сякаш да я проясни.

— Не, за бога, не!

Хвана здраво ръцете ми така силно, че ме заболя.

— Знаеш ли какво е да живееш двайсет години без сърце? Да живееш като половин човек и да свикваш да живееш с това, което е останало, да запълваш празнините с каквото намериш?

— Дали знам? — Опитах да се освободя, но без полза. — Да, знам, копеле проклето, знам! Ти какво си мислиш? Че съм се върнала право при Франк и сме заживели щастливо? — Изритах го с всички сили. Той потрепна, но не ме пусна.

— Понякога се надявах да е станало така — рече през стиснати зъби. — А понякога те виждах — с него, ден и нощ, как ляга с теб, как те обладава, как прегръща детето ми! Господи, бях готов да го убия!

Внезапно пусна ръцете ми, завъртя се и заби юмрук в стената на дъбовата тоалетка. Това беше впечатляващ удар; защото тоалетката беше доста здрава мебел. Той сигурно добре си ожули кокалчетата, но без колебание заби отново юмрук в дъбовите дъски, сякаш лъскавото дърво бе лицето на Франк… или моето.