Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Тя застава под амвона — като дете никога не смееше да стои тук, защото отпред на него има масивна резбована фигура на орел, на чиито разперени криле свещеникът поставя разтворената Библия. Главата на орела е насочена надолу, точно към човека, който би застанал под амвона. Безстрашно, или почти безстрашно, Агнес вдига глава и среща помътнелите дървени очи на птицата.
Точно тогава църковната камбана започва да бие и Агнес трябва да се взира още по-внимателно в очите на орела, защото точно в такива случаи вълшебните същества оживяват. Камбаната продължава да бие, но дървената птица не помръдва. Ударите заглъхват и Агнес отвръща поглед.
Иска й се да можеше да погледне разпнатия Христос зад амвона, за да се убеди в правотата на спомена си — средният пръст на лявата Му ръка беше счупен и залепен отново. Но знае, че вече е късно и трябва да се прибира. Уилям ще се пита къде ли се е дянала.
Докато върви по страничната пътека, тя си припомня поредицата картини, изобразяващи пътя на Христа към Голгота. Само че сега минава край тях в обратен ред — от „Свалянето от кръста“ до „Присъдата на Пилат“. Тези мрачни изображения също са останали непроменени през изминалите тринайсет години, съхранили са запечатаната под лака заплаха. Като дете Агнес се боеше да гледа тези сцени, изобразяващи страдания, на фона на мрачни небеса с буреносни облаци; затваряше очи, за да не вижда кървавите следи от бичуването по мъртвешки сивата кожа; тънките струйки тъмна кръв, стекла се от челото, избодено от трънения венец, и най-вече приковаването на дясната ръка на Христа. В онези дни бе достатъчно само погледът й да падне случайно върху палача, замахнал с чука, и собствената й ръка се свиваше в юмрук, а тя я скриваше в гънките на полата си, сякаш да се запази.
Днес Агнес приема картините по съвсем различен начин, защото оттогава е преживяла немалко мъчения и знае, че има и по-лоши неща от мъчителната смърт. Нещо повече, вече разбира това, което не можеше да схване, когато беше дете — а именно защо Иисус, щом не е бил обикновен човек, се е оставил да бъде убит? Сега му завижда за мъченичеството, защото Той, също като Психо и мюсюлманските мистици, за които пише в брошурите на спиритистите, е можел да бъде убит, и след това да се върне към живот в непокътнатото си тяло. (В случая с Христос не съвсем непокътнато, защото са Му останали раните по дланите и нозете, но това за един мъж това не е толкова сериозен проблем — не колкото за една жена).
Тя спира пред вратата, която води към преддверието, и преди да излезе, оглежда лицето на Иисус на картината, на която се вижда как Пилат произнася присъдата си. Да, сега го вижда ясно — невъзмутимото спокойствие, което говори за вътрешно убеждение: „Невъзможно е да бъда унищожен“. Напомня й на изражението на онзи африкански племенен вожд, застанал на кладата (гравюрата била дело на очевидец — или поне така твърдеше авторът на „Чудесата и как се осъществяват те“ — брошура, която в момента е скрита под леглото й). Толкова хора в историята на човечеството са се върнали след смъртта, а тя, въпреки старанията си да изучи как става това, все още е изключена от този елит! Защо? Тя не моли за слава — нали не е син Божи — не е необходимо някой да разбере как го е направила, никому няма да казва!
Но не е редно да помрачава този прекрасен ден с мрачни мисли. Не и днес, когато е получила опрощение на греховете си, и е повтаряла латинските молитви заедно със свещеника, когото помни от детските си години. Тя излиза забързано от църквата, без да поглежда нито вляво, нито вдясно; устоява на изкушението да спре, за да разгледа изложените за продан религиозни принадлежности, да сравнява различните миниатюри, за да реши къде Агнецът Божи е най-добре, кой е най-красивият образ на Светата Дева, на Иисус Христос, и така нататък. Време е да се върне в Нотинг Хил и да си почине малко.
Навън е паднал мрак. За миг тя се пита озадачено как ще се прибере. И веднага си спомня прекрасния подарък, който й направи наскоро Уилям — неин собствен екипаж. Тя още не може да повярва, че е неин; но наистина — ето го там, пред каменоделската работилница срещу църквата. Тъмнокафявите коне с капаци на очите обръщат спокойно глави към нея, когато тя наближава, а на капрата, обвит в дима на лулата си, седи…
— Чийзмън? — подвиква тя, но тихо, почти на себе си, защото още не може да привикне към новата си собственост.
— Чийзмън? — този път Агнес вика по-високо, за да може той да я чуе.
Към къщи, моля.
— Много добре, госпожо Ракъм — отговаря кочияшът, и само след миг тя се озовава в купето, облягайки се плахо на тапицерията, а конете потеглят. Какъв красив екипаж! Много по-хубав от онзи на лейди Бриджлоу, и струвал цели 180 лири според Уилям. Значителен разход, разбира се, но си струва — и съвсем навременен, защото не остава много време до края на сезона.