Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Значи тук жената е дала роза на мъжа.
— Да, Ваше величество.
Кралицата притисна с ръце лицето си, така че Шарни не можа да види сълзата, която се плъзна между дългите й бели пръсти. Внезапно вдигна глава и каза:
— Господине, имате право, аз съм обречена. Бях обещала да докажа днес, че сте ме оклеветили. Бог не го желае, аз се подчинявам.
— Госпожо… — прошепна Шарни.
— Аз направих нещо — продължи тя, — което никоя жена не би направила на мое място. Не говоря за кралиците. Ох, господине, що е една кралица, когато не може да владее дори едно сърце? Що е кралицата, когато не получава дори уважението на един честен мъж? Хайде, господине, помогнете ми поне да стана, за да си отида. Не ме презирайте дотам, че да не ми подадете ръка.
Шарни се хвърли като обезумял в краката й.
— Госпожо — каза той, като удари в земята челото си, — ако не бях нещастник, който ви обича, щяхте да ми простите, нали?
— Вие ли! — извика с горчив смях кралицата. — Вие! Вие ме обичате, а ме смятате за безчестна…
— Ох… госпожо…
— Вие… Вие, който би трябвало да помните, ме обвинявате, че съм дала цвете тук, целувка, любовта си на друг мъж… Господине, не лъжете, вие не ме обичате!
— Госпожо, призракът беше тук, призракът на влюбена кралица. Точно тук, където съм, беше и призракът на любовника. Изтръгнете сърцето ми, тъй като тези два пъклени образа живеят в него и го разкъсват.
Тя го улови за ръката и го притегли с разпален жест към себе си.
— Вие сте видели… Чули сте… Бях наистина аз, нали? — каза със сподавен глас… — О, аз бях, не търсете друго обяснение. В такъв случай, ако на същото това място, под същия кестен, седнала както преди, а вие в нозете ми както другия, ако ви стискам ръцете, ако ви притискам към гърдите си, ако ви взема в обятията си, ако ви кажа: „Аз направих всичко това с другия, аз казах същото на другия, нали?“ Ако ви кажа: „Господин Шарни, не съм обичала, не обичам и ще обичам само един човек на тоя свят… и това сте вие!“ Боже мой, Боже мой! Ще бъде ли това достатъчно, за да ви убеди, че не съм безчестна, когато имам в сърцето с кръвта на императриците и божествения огън на такава любов?
Шарни изстена като човек, който издъхва. Говорейки му, кралицата го бе опиянила с дъха си, той я бе усещал да говори, ръката й бе изгаряла рамото му, гръдта й бе изгаряла сърцето му, диханието бе поглъщало устните му.
— Позволете ми да благодаря на Бога… — промълви той. — Ох, ако не мислех за Бога, щях да мисля прекалено много за вас.
Тя се изправи бавно и прикова в него две очи, чиито сълзи гасяха пламъка.
— Искате ли живота ми? — каза той обезумял.
Тя помълча малко, без да престава да го гледа.
— Подайте ми ръката си — рече тя — и ме водете навсякъде, където са ходили другите. Първо тук — тук, където бе дадена розата…
Кралицата извади от роклята си роза, още топла от огъня, който бе изгарял гърдите й.
— Вземете! — каза тя.
Той вдъхна благоуханието на розата и я притисна до гърдите си.
— Тук ли — продължи тя, — другата даде да целунат ръката й?
— Двете й ръце! — каза Шарни, като се олюля опиянен, когато палещите длани на кралицата се сключиха около лицето му.
— Ето едно пречистено място — рече с очарователна усмивка кралицата. — След това отидоха в Аполоновите бани, нали?
Шарни, сякаш небето се бе сгромолясало върху главата му, се спря изумен, полумъртъв.
— Това е мястото — каза весело кралицата, — където влизам само денем. Нека видим заедно вратата, през която е бягал любовникът на кралицата.
Весела, лека, уловила се за ръката на най-щастливия мъж, който Бог е благославял някога, тя прекоси тичешком моравата, която делеше гората от заобикалящата я стена. Така стигнаха до вратата, зад която се виждаха следите от конски копита.
— Тук е, отвън — каза Шарни.
— Имам всички ключове — отговори кралицата. — Отворете да проверим, господин Шарни.
Излязоха и се наведоха да видят. Луната изскочи от един облак, сякаш да им помогне. Белият лъч се прилепи нежно върху хубавото лице на кралицата, която се облягаше на ръката на Шарни, ослушваше се и оглеждаше околните храсти. Когато се убеди напълно, че няма никого, тя накара благородника да се върне обратно, като го придърпа нежно към себе си. Вратата се затвори отново подире им. Беше два часът.
— Сбогом — каза тя. — Върнете се у дома си. До утре.
Тя стисна ръката му и без да пророни нито дума повече, се отдалечи бързо по посока на замъка. Оттатък вратата, която бяха затворили преди малко, един мъж се изправи сред храстите и потъна в гората. Мъжът си тръгна, като отнасяше със себе си тайната на кралицата.