Колието на кралицата

— Какви ужаси, графиньо! А вчера бяхте толкова смела!

— Аз имам смелостта на животните. Не ме е страх от нищо, докато няма опасност.

— Аз пък имам смелостта на моя род. Щастлив съм само пред лицето на опасността.

— Много добре, но позволете ми да ви кажа…

— Нищо, графиньо, нищо — извика влюбеният прелат. — Саможертвата е направена, жребият е хвърлен. Нека бъде смърт, ако е писано! Ще се върна във Версай.

— Съвсем сам? — попита графинята.

— Ще ме изоставите ли? — рече укорително господин Дьо Роан.

— Първо аз.

— Но тя ще дойде.

— Лъжете се, няма да дойде.

— Нима сте дошли да ми го съобщите от нейно име? — попита кардиналът разтреперан.

— Този удар искам да ви спестя от половин час.

— Тя не иска ли да ме вижда повече?

— Никога, аз й дадох този съвет.

— Госпожо — каза с проникновен тон прелатът, — лошо е от ваша страна, знаете го, да забивате нож в едно толкова нежно сърце.

— Много по-лошо щеше да бъде, Ваше високопреосвещенство, да оставя две безумни същества да се погубят поради липса на добър съвет. Аз го давам, който пожелае, нека се възползва от него.

— Графиньо, по-добре да умра. Но предпочитам края на осъдения. Благословен да бъде адът, където ще намеря моята съучастница!

— Свети прелате, вие богохулствате! — каза графинята. — Поданико, вие сваляте от трона вашата кралица! Господине, вие губите една жена!

Кардиналът улови графинята за ръката и като й говореше възбудено, се провикна:

— Признайте, че тя не ви е казала това! И че няма да ме отхвърли.

— Аз ви говоря от нейно име.

— Тя иска отсрочка.

— Приемете го, както желаете, но изпълнете заповедта й.

— Паркът не е единственото място, където хората могат да се срещат… има хиляди по-сигурни места… Значи кралицата е идвала при вас!

— Ваше високопреосвещенство, нито дума повече. Аз нося у себе си смъртоносно бреме, бремето на вашата тайна. Усещам, че нямам сили да го нося повече. Това, което вашата непредпазливост, случайността, зложелателството на един враг няма да направят, ще го направи угризението. Вижте какво, знам, че е способна в миг на отчаяние да признае всичко на краля.

— Боже мой! Възможно ли е! — извика господин Дьо Роан. — Нима би го направила?

— Ако я видите, ще я съжалите.

Кардиналът стана бързо.

— Какво да правя? — попита той.

— Да й дадете утешението на мълчанието.

— Тя ще помисли, че съм я забравил.

Жана повдигна рамене.

— Ще ме упрекне, че съм страхливец.

— Никога няма да ви упрекне, че сте страхливец, за да я спасите.

— Прощава ли жена, когато се лишаваш от нейното присъствие?

— Не я сравнявайте с мен.

— Аз мисля, че е велика и силна. Обичам я за смелостта, за благородното й сърце. Ето защо тя може да разчита на мен, както разчита на себе си. Ще се срещна с нея за последен път. Тя ще узнае всичките ми мисли и каквото реши, след като ме изслуша, аз ще го изпълня като свят обет.