Записки по българските въстания

„Хората правят пазарлък за живот или смърт, а ти, свиня, си се напил като на Заговезни!“ — говореше му той.

Тая вечер ние замръкнахме на една висока рътлина в меченската гора, недалеч от въстаническия лагер на последното това село, отгдето и се снабдихме с храна както за нас, така и за конете, защото в Поибрене не намерихме жива душа, както казах, а от Еледжик нямаше що да вземаме. За помощ от хора тия казаха, че ще изпратят направо в Панагюрище. Ние преспахме под открито небе, около зелените шумки. Времето беше се изяснило, дъждът отдавна бе престанал. Макар и да нямаше месечина по небесния свод, но запалените наоколо села удовлетворяваха тая нужда. Първо място между тия земни огнени кълба държеше Панагюрище, като най-голямо и най-близко до нашия лагер. Не само че то светеше, но и нагряваше още. Вълшебно и величествено се подигаха неговите пламъци над зелените средногорски дървета, като че те да излязваха от ада. Тия осветляваха богато всичката околия, която в това време беше пълна с множество нещастници, любители на свободата и на своите човешки права, които гледаха отвисоко как заклетият им петстотингодишен душманин уничтожаваше всичко мило и свято за българина. От гърмежа на пушките, от бучението на пожара и избягванието на всичкото население из гората, зверовете, обитатели на тая последната — вълци, лисици, свини и пр., — бяха се подплашили и хукнали да бягат, накъдето им видят очите. С много от тях ние се срещнахме в пътуванието си, които, щом ни виждаха, дръпваха да бягат на друга страна. Една върволица сърни, на брой 5–6, излязоха напредя ни твърде наблизо, за което мнозина от другарите казаха, че срещата с тия невинни животни предвещавала добри сетнини.

Другарите бяха насядали умислено около шумките, по няколко души на едно място, които въздишаха и си приказваха за едно-друго по работите на твърде нисък глас, като че да правеха съзаклятие. В същото положение се намираше и Бенковски; той беше си опрял гърба на една шумка, с едната си ръка държеше коня, с другата сухо коматче хляб, от което гризеше малко по малко. Наникъде нямаше да се чуе весела думица. Меченските въстаници, огньовете на които светеха в една близна долчина, гдето тия бяха заедно с фамилиите си, никой не дойде при нас, както това ставаше от по-напред. Момчетата, които бяха от Панагюрище, поискаха да вървят още тая нощ за селото си, гдето се дигаха няколко ръце да искат тяхната помощ, но ние ги задържахме. При всичко това обаче мнозина от тях нарушиха дисциплината, като си отидоха и без знанието на войводата.

На 2 май, пред изгряванието на слънцето, ние потеглихме за Панагюрище през гората направо. След малко достигнахме една височина, називаема Лисец, час и половина далеч от селото към северна страна. Тук, от това място, селото Панагюрище се вижда като в тава. Сега обаче то не можеше да се види, с изключение на няколко само къщици по края. Не можеше да се види то по тая проста причина, че цяло-целниничко беше потънало в огън и гъст дим. Ни пушки, ни топове не се слушаха вече, защото и двете страни бяха оставили вече неприятелския мегдан, покрит с няколко обезобразени трупове. Панагюрското население се беше оттеглило вече в гората, на мястото Разлатица, малко по-долу от Лисец, в една долина. В селото бяха останали само няколко стари и недъгави баби, дребни деца н пр., които по тоя или оня начин не бяха успели да избягат през линията на настъпающата войска. За съдбата на тия нещастници нищо положително не се знаеше. Главният лагер на турската войска така също беше се оттеглил вън от селото към черковицата „Св. Петка“, а няколко само плячкаджии, повечето башибозуци, пречаха из селото да колят, палят и обират. Според разказванието на очевидци, панагюрският онбашия Даут вървял начело на палачите, на които показвал кои са къщите на башкомитите. Щом ние се спряхме на Лисец, изпратихме хора да събират разбитите панагюрски юнаци по гората, за да се посъветваме по кой начин да нападнем на турския лагер. Мнозина от тия последните не закъсняха да се явят с оръжието с. Тия бяха одърпани и окъсани, с изгорели и почернел лица, с хлътнали очи и слепени устни, понеже не бяха яли хляб от няколко деня. Тия бяха нещастните борци при Балабановия лес и Бърдото, гдето станаха най-големите битки при защитата на Панагюрище. Начело на неприятелските войски беше Хафуз паша, който дойде откъм Стрелча, предводим от много башибозуци и местни турци, запознати и с най-тайните пътеки. На 29 априлий стана най-отчаяната битка; юнашки са се сражавали нашите панагюрски борци със своите стари шишинета против редовната войска и длъгнестите куршуми на шнайдерите и винчестерите.88 Малко по-надалеч от тях е свирнал и кантаревият топуз, пуснат от черешовото сухо дърво; но и неговият глас скоро трябвало да онемей, защото му отговорили с берлинския челичен круп и защото на третия път взел формата на копаня — пукнал се, искам да кажа. Скъпо заплати Хафуз паша своето влизание в Панагюрище. Покритите от куршуми юнаци на няколко места се спирали в отстъпванието си, докато ги разбият окончателно, и отваряли огън срещу нападателите. Около 170–200 души турци са паднали на панагюрските обкопи, в числото на които имало и двама-трима мюлезими и юзбашии, когато от наша страна убитите и ранените са сравнително незначително число. Наистина, че от Априлското въстание панагюрци броят да са дали за българската свобода 600–650 души мъченици, но тия са повечею жена н деца и недъгави хора, избити не в сражението, а по къщята си, из улиците и по таваните, без никакво оръжие в ръце.